Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Е, хубаво! — рекох. — Не се дели!
— Но аз не съм и от жените, Лука, които търпят да бъдат обиждани, ревнувани, които търпят да им се говорят гнусотии. А ти не си от мъжете, които се въздържат, които обмислят спокойно нещата, ти във всичко влагаш премного страст и премного честолюбие.
— Такъв съм! — рекох. — И е малко късничко да ставам друг! Пък и не виждам смисъл.
Тя погали ръката ми и я допря до устните си, притисна я до бузата си и в очите й изскочиха сълзи.
— Ние работим на различни места, Лука. Твоята работа е в града, моята — на полето. Малко време ще ни остава, за да бъдем заедно. А когато не ще сме заедно, винаги две неща ще се случват: аз ще работя с други мъже и ти ще ревнуваш; а като си сам, ще посягаш, макар и да не отдаваш на това голямо значение, що посягаш на други жени. Лука, скъпи, това не е живот!
Тя се свлече на пода, прегърна коленете ми и горчиво заплака.
«Ех, жена, жена, за теб ли е тоя кръст!» — залютя нещо на гърлото ми, но не продумах.
Когато се наплака, Ана се изправи, отвори чантичката си и извади оттам един джобен часовник със сребърни капаци.
— Отвори горния капак! — помоли ме тя със свенлива усмивка.
Натиснах винта за навиване и капакът леко отскочи. На вътрешната му страна имаше майсторска гравюра: едно море от пшеница, люшнало се чак до хоризонта. На преден план, сред пшеницата — Ана, усмихната, о развени коси.
— Благодаря! — рекох. — Ще нося този часовник винаги с мен. Ще ми напомня, че сме живели десет години заедно в мир и любов.
— Ако някога имаш син от друга жена, подари му го! — каза Ана.
— Непременно ще му го подаря! — рекох.
Мълчахме някое време.
— Нямам претенции за къщата — каза Ана. — А дреболиите, които имам, нека ти останат за спомен, ако държиш на тях.
— Ще ги запазя! — рекох.
— Лука, Лука! — въздъхна тя. Наведе се, целуна ръцете ми, а сетне устните.
И понеже ми досади мълчанието, което отново се възцари помежду ни, рекох й:
— Трябва да спя, Ана. Върви си с мир... Останалото аи адвокатите! — И затворих очи.
Когато тя си отиде, усетих под клепките си въглени, парexa очите ми, затова се изругах: «Върви по дяволите, глупако! Взимай пример от дядо ти Танас, от скитника Танас. На всеки бряг по една любов, във всяко пристанище — по една жена!»
Като че ли ми се зави свят. Из мъглата изскочи избраникът Йосиф и повдигна ръка: «Благословете и ни пощадете!» И както беше повдигнал ръката си; сложи я на рамото ми и прошепна: «Търси, и ще намериш!» «Бабината ти! — рекох му. — На човек му стига да търси! Останалото е един джобен часовник със сребърни капаци!»
Избраникът Йосиф наведе глава. Паднаха мъгли, скриха го, не можах да разбера дали се съгласи с мен.
А сетне и аз изчезнах в мъглата. Последното нещо, което се мярна пред очите ми, беше онова широко поле с пшениците и Ана сред тях — смееше се безочливо и същевременно плачеше и не можеше да се разбере дали повече се смее, или повече плаче.
Продължаваше да вали и дъждът като че ли се усили. Вятърът беше се обърнал, по ламарината на первазите плискаха дъждовни капки, а някои по—ситни капчици течението направо навяваше вътре; в стаята замириса на влажно, захладня.
Дойдоха ми наум някои дреболии от одевешната сцена и си рекох: «Какъв съм идиот! Дъждът беше намокрил краката й до глезените чак, а аз не се сетих да й кажа: «Ана, събуй тия мокри обувки, в спалнята имаш пантофи и сухи чорапи, иди се преобуй!» Или просто можех да й кажа: «Ана, събуй тия мокри обувки и мушни краката си под моето одеяло, докато се стоплиш!» Дори можех да й кажа: «Протегни ми краката си, ще ги стопля в ръцете си!»
«И друга дреболия забелязах — продължавах да си мисля. — Ето, по буклите на косата й имаше ситни капчици, краищата на косите й бяха мокри, аз можех да й кажа: «Ана, допри косите си до бузата ми, аз ще ги изсуша!» Можех да й напомня — продължавах да си мисля: «Ана, спомняш ли си, когато се връщаше през есента от курсове, как слагах шепите си на мокрото ти личице и как духах в косите ти, за да ги изсуша?»
За такива дреболии се сетих сега, когато тя си беше отишла вече. После си казах: «Всичко това са глупости! Да върви по дяволите! Това, дето стана, трябваше да стане и не биваше да се отлага. С толкова жалки рупчета поддържахме нашите отношения напоследък, че не можеше да се не стигне до фалит! Имахме златни пари — и ти имаше, и аз имах, — но ги хвърляхме за други работи. Залагахме златните си пари за неща, които стяха извън нашите отношения. Кой е виновен за това и можеше ли да бъде другояче? На добър час, скъпа, вдигай платната по курса и търси Елдорадото си! Така е търсил своето Елдорадо и моят дядо Танас от село Арбанаси. За да остави костите си, къде беше... из усоите на Андите, дето се катерят из чукарите, гъвкави като търновски коконн, някакви си лами.