Скитник броди по света

Тя сдържано се засмя, отвори ръкописа и започна да чете.

Лято 1258—о, Монферие, средата на есента. В дома на Бсрнарови.

Благословете и ни подащете! Амин.

И така, когато Инесса и ромеецът Исак си тръгнаха, аз захвърлих подире им кесията с Инессините жълтици, но пръкна отнякъде морякът Танас, прибра кесията и ми я върна обратно. Щях да го пречукам заради тази негова постъпка, която ме унизяваше до немай—къде, ала ето че научих от думите му една работа, която ме хвърли в най—ужасен смут. Бил съм дал съгласието си на Учителя да го придружавам в далечна земя, където щял да ходи, за да укрепва духом стадото си, та да съм му служел един вид за пазач. Той ми намекна снощи за такава работа, но аз се побоях за душата си и не му отговорих нищо. После отидох на морския бряг и се помолих богу: «Боже, нека ме отмине тази горчива чаша, но да не бъде по моята воля, а според Твоята!» Защото пазачът, за да е пазач, трябва да действува според Мойсеевите закони: око за око, зъб за зъб, а не според Исусовите закони, които предписват да не се съпротивяваме на злото. Знаех вече накъде водят Мойсеевите закони, право в пъклото, и ми беше страшно да продам душата си на дявола за вечни времена. Но както казах вече, помолих се на бога, пък той да реши дали да изпия горчивата чаша. И ето, излизаше според думите на тоя проклетник Танас, че бог беше решил да изпия чашата до дъно. Само един бог му беше внушил, че съм дал съгласието си да стана пазач на Учителя, защото аз не бях изрекъл дума никому.

Така унижението на Инесините жълтици и болката, че дяволът ще има душата ми, стегнаха гърлото ми и аз ревнах от мъка, но вътре в душата си, а навън се покзвах мъж, да не си мисли проклетникът Танас, че съм замесен от тесто. И когато почувствувах, че се държа вече в ръцете си, запитах го, както лежеше до мене на пясъка и жумеше срещу слънцето.

— Брате Танасе — рекох, — щом като туй злато ще ни трябва за из пътя, за да стигне Учителя при стадото си аз ще го взема. Но за да ми бъде по—ясно пред очите, искам да зная кой е Учителя. Той е свят човек, в туй не се съмнявам, иначе бих ли се съгласил да му служа! Но ще бъде добре да зная и други неща за него.

— Момче! — рече Танас. — Аз в църковните неща не се бъркам и малко искам да знам кой е прав — богомилът или тоя, дето се кръсти и целува ръка на попа. Аз съм грешник и зная, че на оня свят ще играя на кокалчета с дявола, в пъклото. Но на тоя свят искам да ми е мирна главата и да си живея така, както на мене ми е по вкуса. Затуй не ме разпитвай много—много за тогова, дето наричаш «Учителя». Пък и какво ли знам аз за него! Това знам, дето се шушне тук и там. Бил епископ на богомилите в България, но Борил го подгонил да му види сметката и дядката се видял принуден да избяга тъдява, на тая земя. Други пък шушнат, че дядката не избягал от страх заради кожата си, нали богомилите не дават пукната пара за кожата си. Ами бил се прехвърлил тъдява, за да иде оттук по море в далечната земя на франките, където щял да се събира богомилският синод. Знам ли кое е истина! Истина е туй, че той ми даде две кесии като твоята и аз му обещах като на земляк, защото и аз съм българин, мътните да ме вземат! Обещах му, че ще го прекарам по море до франкската земя. Ще го стоваря във Венеция, пък оттам нататък — вие двамата да си трошите главите. Туй е, момче, което знам и което мога да ти кажа. А ти си дръж устата затворени за тия работи, защото видя на какъв огнец пекат богомилите на солунския хиподром!