Скитник броди по света

— Мантото, което сте видели на закачалката, е мое! — каза Юла. Гласът й беше равен и спокоен. Тя продължаваше да стои права.

— Ах, да! — кимна Ана, като отново я изгледа от главата до петите. — Да не сте вие сестрата от болницата, на която се обадих преди време?

— Преди десет дена! — уточних аз.

— По гласа ви познах! — каза Ана.

— Да, аз съм тази сестаа! — кимна Юла. — Дойдох да видя какво става с вашия съпруг.

— И оттогава имам чувството — каза Ана, — че стоите, постоянно при моя мъж.

— Нали все някой трябва да се грижи за него! — каза Юла.

— Да, наистина! — кимна разсеяно Ана.

Юла тръгна да си ходи. Преди да излезе, тя се обърна към мен:

— По обяд ще дойда да ви сложа лидокаиновата инжекция. Много ви моля да не се движите из стаята, другарю професор!

— Не се безпокой, Юла! — махнах й с ръка. — Едва ли ще стане нужда изобщо да ставам!

— Довиждане! — каза Юла на двама ни.

— Довиждане, Юла! — отговорих й само аз.

Кой знае защо, Ана сви рамене. Но не каза нищо.

Ти мълчеше замислено, а мене ме беше обхванало едно чудно спокойствие, едно «вцепенение на духа», както се изразяват някои. Все пак рекох:

— Ана, защо не оставиш чантата си на масата? Или много бързаш?

— Има ли смисъл да не бързам! — каза Ана. — Виждам, че тука всичко е в ред. Има кой да се грижи за тебе, Има с кого да си говориш по приятелски. Защо ти е една невярна жена?

— Май че е така! — рекох.

Тя помълча, после се премести по—близо и взе ръката ми в ръцете си.

— Това, дето мислиш за мен, е толкова обидно, че гимо заради него си струва да поискам развод — започна тя. — Към тоя човек, който ти е в ума, нямам никакви женски чувства. Той ми е сътрудник и аз го обичам като сътрудник, но тази обич няма нищо общо с неща от рода па целувките и други подобни. Ако искаш да знаеш, той ще се жени наскоро и бъдещата му съпруга е една отлична лаборантка от нашата лаборатория в Толбухин.

— Не искам да зная нищо! — рекох. — Обичай си тоя човек, както щеш, и си гледай пшениците.

— Тук си напълно прав, Лука, за пшениците. Аз обичам моите пшеници. Тоест обичам работата си върху пшениците. И трябва да ти кажа, че твоята отвратителна ревност ме накара да почувствувам в опасност работата си, всъщност — самата СЕБЕ СИ, защото извън работата си аз не съществувам. Аз не мога да се РАЗДВОЯВАМ, Лука, аз не съм от тия жени, които природата е надарила със способността да се раздвояват — да делят по равно любовта си между РАБОТАТА и МЪЖА. Ето, настъпи критичен момент в моя живот и аз с болка разбрах, че обичам работата си малко повече, отколкото обичам теб. Може би това звучи грубо или книжно, или егоистично, или както искаш да го наречеш, но е ИСТИНА. Аз ТЪРСЯ нещо, гоня го — и в това търсене, Лука, изпитвам повече щастие, по—силно щастие от щастието, когато съм с теб или когато живея само за теб. Аз те обичам, Лука, и те уважавам, обичам те и те уважавам — въпреки че ти си ме мамил и сега ме мамиш — и затова ти говоря от сърце: аз не мога да се деля.