Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Представях си всичко това и ме обземаше тъга. Моите очи нямаше да гледат в светлината, а в пушеците и пламъците на ада. На мен беше се паднало да пия от Горчицата чаша...
19
— И на мен! — рекох и сложих ръката си върху ръката па Юла.
Тя не издърпа ръката си.
Мълчахме и в тишината се чуваше как дъждовните капки почукват по стъклата на прозорците. Беше здрачно и Юла натисна копчето на настолната лампа. Смесиха се здрач и жълта светлина.
Юла бавно изтегли ръката си от моята и рече:
— Ето, другарю професор, вие оздравявате. Днес ви бих последната инжекция. Затова аз не съм ви нужна повече. Лекарствата може да взимате и сам, разписанието е на масата.
— Наистина! — рекох. — Време е да си ходиш, да гледаш своите си работи, ти и без това си ги объркала предостатъчно.
— Ще се оправя някак! — каза Юла.
— Ожени се! — рекох. — По—здравословно ще бъде, отколкото да миткаш.
Тя не ми отговори.
Потърсих ръката й пак, но тя я беше прибрала при другата, между коленете си. Седеше наведена и свита, сякаш й беше станало изведнъж студено.
— Ех, Юла, Юла! — рекох. — Защо слагаш сама тоя кръст на гърба си! Защо си не гледаш живота? Раменцата ти са слабички, за да носиш разни кръстове. Времето на добрите самарянки мина, сега има държавни болници където служат щатни медицински сестри.
— Това ми е добре известно, другарю професор! — каза Юла.
— Ти беше при мене като на покаяние — рекох. Изкупваше грехове или си пречистваше душата с милосърдие, един бог знае. Но молитвеното време свърши, взела си комката, успокоила си, така да се каже, душата си. Какво повече? Аз съм ти благодарен и ако ти не се дърпаше като дивачка, щях да целуна много благоговейно пръстчетата на ръцете ти. И краката ти бих целунал, без да ги пипам, за да бъде целувката ми достойна за твоята благочестивост.
Както й говорех, видях, че раменете й трепнаха, тя закри очите си и тихо изхълца. Дявол да го вземе, моит думи като че ли я бяха задавили! Пък аз не й бях казал нищо лошо.
— Не ви ли се струва, че се занимавате премного с мене? — каза Юла, като изтриваше очите си с длан. — Не съм извършила за вас нищо особено. Това, дето направих за вас, щях да го направя за всеки друг. За всеки друг, ако се намираше във вашето положение! — уточни се тя.
— Е! — рекох. — Благодаря. Сега всичко ми е ясно. А когато на човек му е ясно, става му по—добре. Сега се чувствувам много добре. Благодаря ти за отзивчивостта.
— Няма защо! — каза Юла.
— Имам един въпрос. Може ли?
— Моля?
— Бяхме започнали да си говорим на «ти». Как се случи това?
— Не зная! — каза тихо Юла.
— Всъщност ти започна да ми говориш на «ти».
Юла повдигна рамене.
— Ако съм ви обидила, моля да ме извините! — прошепна тя.
— Извинена си! — рекох.
Пак стана тихо в стаята. Проклетият дъжд започна да чука така силно по стъклата, сякаш искаше настойчиво да напомни някому за нещо, което беше важно и не биваше да се изпуска.
— Жаля за твоето «ти»! — рекох. — Знаеш ли колко ще ми липсва?
— Не зная! — каза Юла.
— Добре, че не знаеш! — засмях се, но смехът ми, взели го дяволите, съвсем не беше весел.
Помълчахме, после Юла се изправи:
— Трябва да си ходя, време е!
— Но защо в тоя дъжд. Почакай!
— Време е, време е! — каза Юла, но като че ли на себе си. А на мене се усмихна ласкаво и малко тъжно, както не беше ми се усмихвала досега. — А вие не бива да излизате навън поне още няколко дена! Аз имам съседка една стара жена, ще ви я изпращам, за да ви носи отвън какквото ви е необходимо. Зная, че сте невъздържан, но много ви моля — не излизайте! Ако не бях медицинска сестра, а вие не бяхте професор, щях да ви попитам: обещавате ли?