Хари Потър и огненият бокал

Чудеше се как ли се чувстват останалите участници в турнира. Колкото пъти бе срещнал Седрик напоследък, той вечно беше заобиколен от почитатели и изглеждаше нервен, но ентусиазиран. От време на време Хари забелязваше по коридорите и Фльор Делакор, винаги надменна и невъзмутима, каквато си я знаеха. А Крум си седеше в библиотеката над купчини книги.

Помисли си за Сириус и буцата, заседнала в гърдите му, като че ли малко поолекна. Щеше да го види само след дванайсет часа, защото точно тази нощ предстоеше срещата им край камината в общата стая — стига нещо да не се обърка, както често ставаше напоследък.

— Я виж, ето го и Хагрид! — каза Хърмаяни.

Над множеството се подаваше огромната рошава глава на Хагрид, по която за щастие вече не личаха опити за връзване на опашки. Хари се зачуди защо не го бе видял веднага, тъй като пазачът бе наистина огромен. Но като се надигна предпазливо на пръсти, установи, че всъщност Хагрид се е навел и говори с професор Муди — той държеше грамадната си халба, а Муди пиеше от своето плоско шишенце. Мадам Розмерта, красивата съдържателка, явно не одобряваше това, защото погледна изкосо Лудоокия, докато събираше чашите от масите наоколо. Тя вероятно го приемаше като обида към нейната греяна медовина, но Хари знаеше каква е причината. В предишния час по защита срещу Черните изкуства Муди им бе казал, че предпочита винаги да си приготвя сам храната и питието, защото тъмните магьосници можели лесно да пуснат отрова в чашата му, ако я остави дори и за миг.

Докато Хари ги наблюдаваше, двамата станаха да си вървят. Той им махна, но после се сети, че Хагрид не може да го види. Муди обаче спря, вперил магическото си око право в ъгъла, където седеше той, потупа Хагрид по гърба (понеже не можеше да стигне раменете му), прошепна му нещо и двамата се запътиха обратно през заведението към масата на Хари и Хърмаяни.

— Добре ли си, Хърмаяни? — гръмогласно попита Хагрид.

— Здравей! — с усмивка отговори момичето.

Муди обиколи масата, куцукайки, и се наведе. Хари си помисли, че се опитва да види какво пише в тетрадката за СМРАД, но чу шепот:

— Чудесна мантия, Потър!

Хари го погледна изумен. Муди му се усмихна широко и от няколкото сантиметра разстояние момчето сега съвсем ясно видя какъв голям къс липсва от носа му.

— Вашето око… ъъъ… може ли да…

— Да, с него виждам и през мантии невидимки — тихо отвърна Муди. — И уверявам те, в много случаи това ми е помагало.

Хагрид също бе вперил към него светнал поглед. Хари бе сигурен, че пазачът не може да го види, но явно Муди му бе казал къде точно е момчето.

Хагрид се наведе, уж да прочете какво пише в тетрадката за СМРАД, и заговори с такъв тих шепот, че само Хари го чуваше:

— Хари, я ’земи да дойдеш в полунощ до мойта колиба. Ама си носи таз’ наметка.

И като се изправи, той се провикна:

— Радвам се, че те видях, Хърмаяни.