Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— Не че… не исках да ви обидя… — Думите му заглъхнаха смутено, вече не ги заваляше, просто не знаеше какво да каже. Опита се да раздвижи краката си, не успя и ги изгледа с лошо предчувствие в очите.

— Подозирам — каза тя, — че не в качеството си на царина бях призована тук. Боговете не мерят с рангове като нас. От тяхната гледна точка една царина и една камериерка изглеждат почти еднакво.

— Трябва да признаете обаче, че камериерките са доста по-многобройни.

Тя се усмихна вяло.

— Изглежда, имам някакво призвание. Не по свой избор. Сякаш привличам боговете. Налитат ми като мухи на кръв.

Той махна слабовато с ръка да възрази срещу тази метафора.

— Признавам, че никога не съм мислил за боговете като за мухи.

— Нито пък аз, честно казано. — Спомни си онези тъмни безкрайности, където се бе зареял погледът й преди. — Само че размишленията върху истинската им природа нараняват… ума ми, предполагам. Изцеждат куража ми.

— Може би боговете знаят какво правят. Откъде знаехте какво съм сънувал? Видях ви три пъти, когато се будех насън. На два пъти светехте с неестествена светлина.

— Онези сънища ги сънувах и аз.

— Дори и третия?

— Да. — Онова не беше сън, но я беше срам заради целувката. Макар че в сравнение с изпълнението на Катилара нейното изглеждаше съвсем дребно прегрешение…

Той се прокашля.

— Моля да приемете извиненията ми, царина.

— За какво?

— Ъъъ… — Той погледна към устните й, после встрани. — Нищо.

Иста се опита да не мисли за вкуса на устата му. Горам й донесе поразклатения вече стол да седне, а малкото столче сложи край долната табла за Лис, после се оттегли на обичайното си място до отсрещната стена, където приклекна, готов да скочи, ако господарят му има нужда от нещо. Иста и Илвин останаха да се взират един в друг с еднакво смущение.

— Да предположим — подхвана отново той, — че идването ви тук не е плод на случайност, а на молитвите на… ами — пак се изкашля сконфузено, — на някой… това трябва да е с някаква цел, да разрешите някак тази заплетена ситуация. Нали?

— По-скоро да я извадя на бял свят. Решението ми убягва.

— Мислех, че имате някаква власт над Катиния демон. Няма ли да го прогоните?

— Не знам как — притеснено призна тя. — Копелето ми даде второто ми зрение — върна ми го, по-точно, защото не за първи път ме тормозят боговете. Само че не ми остави никакви инструкции, освен ако не ги е поверил на друг един човек, когото видях в сънищата си. — „И обратното“. Като се замисли… беше ли появата на ди Кабон, непосредствено след тайнствената втора целувка на Копелето, някакъв намек именно за това? — Богът ми прати духовен наставник, просветен ди Кабон, и аз спешно се нуждая от съвета му, преди да продължа. Ако съм разбрала правилно, той е научил доста за това как е най-правилно демоните да се пращат обратно при господаря им. Сигурна съм, че присъствието му тук е било част от плана. Ала стана така, че се разделихме по пътя, и сега дори не знам къде е и как е. — Поколеба се. — Не искам да прибързвам. Не виждам смисъл да освободя Арис от тялото му само за да го обрека на участта на изгубен призрак.