Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
— Как можахте да кажете това? Изплашихте ме с вашите номера.
— Докато Уилям е жив, страховете ви…
Гласът внезапно замлъкна и Сора чу шума от приближаващите се жени и гласа на Джейн. Тя изрече едно проклятие и се хвърли към мъжа, който я задяваше, но заглъхващите стъпки показваха, че си отиваше, оставяйки Сора да посрещне жените.
— Видяхте ли го? — попита тя.
— Кого да видим? — попита озадачено Джейн.
— Трябва да сте го видели — настояваше Сора. — Мъжът, който стоеше тук и ми говореше.
— О! — възкликна Берта. — На нашата младоженка и се привиждат други мъже.
— Тук наистина имаше мъж, той ми наговори ужасни неща и ме нарече красива лейди.
— Никой не е излизал от градината — засмя се Дуана. — Всички тези стихове са ти замаяли главата.
— Не. Не, казвам ви!
Джейн постави ръката си върху ръката на Сора, за да я успокои.
— Дуана е права. Не видяхме никой да излиза от градината, когато приближихме вратата.
— Някъде тук трябва да има друг изход.
— Сънувала си.
— Не е възможно.
— Ти беше сама и спеше, когато надникнахме да те видим последния път. Уверявам те, че си сънувала. — Джейн стисна ръката на Сора. — Ела, нека отидем в стаята ти, където можеш истински да си починеш.
Като слушаше приказките им, Сора се отчая. Никога нямаше да й повярват. Те вярваха само на своите очи. Как можеше да ги накара да й повярват? Вече самата тя едва си вярваше!
Като се подчини на разпорежданията на лейди Джейн, тя отиде в стаята си и легна да си почине. Лежеше гола, завита с чаршафите, и си мислеше за странната случка в градината. Колкото повече мислеше, толкова повече й се струваше, че всичко това всъщност не се бе случило — по такъв необикновен и мистичен начин въздействаше станалото върху нея. Само ако можеше да се убеди, че не полудява. Като си вдъхна увереност, тя си наложи да не изпадне в паника.
Нямаше нищо страшно, окуражаваше се тя. Беше просто едно брачно нервничене. Е, тя беше чувала за младоженки, които плачат през цялото време, докато трае церемонията. В действителност тя беше сигурна в себе си. Какво щеше да стане, в края на краищата, ако Уилям развратничеше с някоя слугиня? Той желаеше само нея, обичаше само нея. Беше й го казвал, а той беше човек на честта. Така че какво от това, ако след време откриеше някоя нова любов, когато тя се издуеше в очакване на първото им дете? Всички мъже държаха жени, с които да се забавляват, и съпруги, които да раждат децата им. Нея това нямаше да я интересува, нали?
Шумът от леки стъпки, които приближаваха към леглото й, я накара да повдигне глава, точно като заек, който стоеше нащрек, очаквайки приближаващата се опасност. Страхът я завладя отново. Спомените нахлуха в съзнанието й: ехото от стъпките в градината, дрезгавият смях, приглушеният шепот, когато й се обясняваше в любов… Искаше да каже нещо, но гърлото й се беше стегнало и тя не можеше да издаде нито звук. Сора повдигна бавно, предпазливо ръката си. Чувстваше, че някой я наблюдава и изпитваше страх, страх… но от какво? Тя не знаеше и това беше най-страшното. С треперещи пръсти започна да разтрива врата си, докато напрежението изчезна малко.
— Кой е? — попита тя, а после повтори по-високо: — Кой е?
Не последва никакъв отговор. Сърцето й заби лудо, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Това беше отново той, знаеше, че е той. Този мъж бе намерил начин да влезе в стаята й. Незнайният посетител се закашля и тя си отдъхна малко. Не беше той. Не беше дори и мъж. Тя предчувстваше, че може да се справи с тази досадница.
— Не можеш да ме излъжеш. Тренирана съм да слушам и знам, че си тук — каза спокойно тя.
Сега стъпките се чуха ясно. Сора седна в леглото и издърпа завивките под брадичката си. Като извърна главата си към шума, тя се напрегна, за да може да разпознае виновницата.
— Хоиза, кога влезе в стаята?
— Мислиш се за много хитра, защото имаш добър слух и хубава външност, която кара всички мъже да се влачат подир опашката ти.
Сора не каза нищо, опитваше се по неприязънта в тона й да разбере накъде биеше.
— Мислиш, че можеш да скриеш своята лукавост, но хората говорят за теб. Казват, че си вещица. Казват, че слепотата ти е Божие наказание. Казват още…
— Много глупости, както се вижда — прекъсна я Сора. — Хоиза, не си дошла тук, за да ми кажеш какво говорят няколко подли души. Как влезе тук?
— Бях се скрила зад гоблените, когато влезе заедно с другите жени.
— Какво правиш в нашата стая? — упорстваше Сора.
— Нашата стая? — подигра се момичето — Нашата стая. Колко важни сме станали! Колко сме самоуверени! Омъжена си едва от няколко часа, а вече се държиш така, като че замъкът е твой.