Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
Думите й въобще не го успокоиха.
Той не играеше добре, казаха й жените с радост. Все ближеше пръста си и го вдигаше, за да провери вятъра, а голямата твърда топка се удряше в краката му, без той да реагира. Сора се смееше тихо, докато те надничаха през вратата на градината и описваха какво става на игрището, но тя усещаше нетърпението им. Те предпочитаха да гледат играта, отколкото да бъдат нейни придружителки, и тя им предложи:
— Мъжете ви ще играят по-добре, ако присъствате на играта и ги насърчавате.
— Искаш ли да дойдеш и да видиш Уилям? — каза несигурно Джейн, а после добави: — По дяволите, каква дума трябва да използвам според теб?
— Да видя — каза решително Сора.
— Искаш ли да дойдеш и да видиш как Уилям играе футбол?
— Не. Ако нямате нищо против, бих предпочела да остана сама. Само за няколко минути. — Никой не каза нищо и тя добави: — За да размисля.
— Вече е твърде късно да размишляваш — посъветва я Берта. — Станалото е станало.
— Знам.
За първи път от толкова много време Сора обръщаше внимание на собствените си чувства и разбираше, че наистина иска да бъде сама. Желанието да остане насаме със себе си и да помисли на спокойствие за промяната в нейния живот я завладя.
— Бих искала да си почина малко.
Жените, изглежда, разбираха желанието й. Една след друга те се изнизаха през вратата на градината. Тя пипнешком намери пътя към каменната, нагрята от слънцето пейка. Полъхът на вятъра не се усещаше в градината, тъй като я опасваше висока ограда, по която пълзяха ароматни рози. Въздухът бе пропит със спокойствие и тишина; не с безмълвна тишина, тъй като тя можеше да чуе идващите отдалече гласове, които крещаха от необуздана радост. Това беше една успокояваща тишина, на която напоследък все по-рядко й се случваше да се наслаждава. Сама, оставена на спокойствие, без да се притеснява, че има да прави нещо и без никой да ангажира вниманието й, Сора облегна гърба си на оградата и затвори очи. Омаяна от уханието на розите и ригана, поглъщайки топлината и светлината с всяка фибра на тялото си, тя се унесе в дрямка, отдадена на блаженството, което мигът й предоставяше.
Една напрегнатост в гърдите я върна в реалността и тя се учуди какво ли я беше разтревожило. Като повдигна глава от оградата, тя се ослуша. На ясното й чело се появиха бръчки. Беше позволила на ленивия следобед да я отнесе от реалния свят. Защо точно сега трябваше да бъде нарушен покоят й?
В градината нямаше никой. Тя слушаше напрегнато, но нищо не помръдваше, никой не продумваше. Още малко и щеше да попита има ли някой, но й се стори глупаво и замълча. В действителност тя не беше чула нищо. Просто беше почувствала ледени тръпки да лазят по гърба й и неприятното усещане, че е наблюдавана.
Тя отпусна тялото и съзнанието си, докато се върна отново в лоното на лекия сън, и тогава го усети. Скитникьт-вятьр докосна бузите й, носейки ехото на зловещия шепот. Тя се хвърли напред, протегнала ръка, за да хване този фантом, но там нямаше никой. Цялата се беше превърнала в слух. И накрая го чу. Чу леките стъпки на обутите в обувки крака, усиленото, ритмично дишане на този демон, склонен към жестокост.
Беше чувала този шум и преди и се досети кой можеше да разиграва такива дяволски игри.
— Тибълд, ти негоднико, престани веднага!
Тя замълча, заслушана в дишането му. Сега то се чуваше по-ясно, носено от вятъра, който блъскаше пълзящите рози и разнасяше аромата им на своите криле. Мълчанието му я вбеси.
— Тибълд, храната която бях приготвила преди, предизвика болки в стомаха ти. Внимавай да не ги получиш отново.
Нищо. Никакъв отговор. Тя изкрещя последната заплаха:
— Тибълд, ще кажа на Уилям какво правиш и той ще те пребие до смърт.
Отговорът бе едно тихо хихикане.
Трябваше да е Тибълд, трябваше да е той! Но Тибълд никога не би се смял на заплахата над неговата личност. Челото й се покри със ситни капчици пот, а гласът й трепереше:
— Тибълд?
— Не се страхувай, красива лейди — гласът звучеше приглушено, едва доловимо. Беше познат глас, но преправен и тя не можеше да го познае. — Обичам те.
Сърцето й подскочи и започна да блъска така силно в гърдите й, че щеше да я оглуши.
Тя си пое дълбоко въздух, като се опитваше да се успокои достатъчно, за да може да мисли. После чу гласа си:
— Вие не сте Тибълд — каза уверено тя.
— Не съм — донесе вятърът отговора.
— Кой сте тогава?
— Един влюбен мъж.
Гласът беше приятен, безизразен, показваше ужасяващо самообладание и липса на всякаква интонация. Тя трябваше да предизвика някаква реакция в него, която да разкрие самоличността му.