Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
После хората на Сора коленичиха пред нея. Един след друг те подаваха ръцете си и се заклеваха пред Бога, че ще се грижат за земите й. Думите им също прозвучаха високо и ясно, но не се изправиха, когато свършиха.
Тогава най-възрастният рицар, сър Френсис от Уейс, заговори от името на всички. Сериозно, тъй като въпросът изискваше повече мисъл и съсредоточаване, той каза:
— Даваме нашата клетва за вярност към лейди Сора от Роджет с удоволствие. Но ние имаме един въпрос, на който трябва да знаем отговора. Отнася се за нашата закрила и за закрилата на земите на лейди Сора. Лорд Уилям беше сляп за известно време. Неговата слепота ще се върне ли?
Гърдите на Сора се изпълниха с мъчителна злост.
— Слепотата толкова важно нещо ли е?
Уилям докосна ръката й.
— За един боец тя е важно нещо. Те трябва да знаят дали могат да разчитат на мен, ако се стигне до бойни действия.
— Да, миледи, не искаме да се покажем непочтителни, но ако лорд Уилям има някакви отклонения в зрението, то ние трябва да знаем — обясни сър Дентън.
— Разбирам — увери ги Уилям. — Щях да мисля лошо за вас, ако се страхувахте да попитате. Но ви уверявам, мои благородни рицари, че нямам никакви проблеми, откакто лейди Сора ме спаси със своето целебно докосване. Ще ви го докажа, когато отидем да потушим бунта на сър Фрейзър.
Сър Френсис се изправи на крака и другите го последваха, като мърмореха одобрително.
— Тогава ние ще бъдем горди да ви последваме, милорд. Скоро ли ще тръгваме?
Сора стисна зъби, като усети удоволствието в гласовете им. То стана още по-голямо, когато Уилям се съгласи с готовност.
— Много скоро. Ще бъдем глупаци, ако му позволим да се укрива дълго в крепостта си.
Мъжете отстъпиха назад, а Уилям бутна Сора с лакът.
— Не е ли вече време за вечерята?
— О! — подскочи тя, тъй като мислите й бяха далече. — Разбира се, милорд.
Лицето й беше застинало, когато отиде да даде нарежданията си да слагат масите. Уилям я остави да си върши работата, но разбираше нейната загриженост. Не се ли беше държала по същия начин неговата Ана, когато ставаше дума за някое сражение? По някаква неясна причина жените се тревожеха, ако на съпрузите им се налагаше да използват оръжието си от време на време. Той не можеше да разбере това, не се и опитваше да си обясни глупостта им.
Той се приготви за поредната словесна атака. Никълъс, както се виждаше, се консултираше с изписания с ноти пергамент. Това беше един дълъг сватбен ден и Уилям си мислеше, че заслужава малко отдих от тези безсмислени рими, които обикновено се четяха или пееха в такива случаи. Той се опитваше да бъде честен спрямо Никълъс. Без съмнение, мъжът се беше влюбил за пръв път в живота си. Той го разбираше. Как можеше човек да не обича Сора? Но когато чу Никълъс да декламира своята привързаност към Сора, към неговата съпруга, към неговата жена, на него му се прииска да го бие до припадък. Винаги бе имал затруднения да се покаже великодушен и приятелски настроен, когато се изправеше лице в лице с някой бракониер в собствените му земи. В действителност преклонението на Никълъс към Сора създаде повече клюки, отколкото той считаше, че ще има. Той знаеше, че Сора не беше впечатлена от поезията му и наистина всеки, който имаше способността да вижда, можеше да се увери, че Сора не беше впечатлена от стиховете на Никълъс. Но все пак винаги се намираха хора, които изгаряха от желание да пускат слухове и да злословят за по-високопоставените от тях. А бракът на Сора с негова милост я поставяше в точно такова положение. Така че той беше изправен пред избор: или трябваше да забрани на Никълъс да посвещава повече vers на Сора и по този начин да даде повод на хората да разправят, че той няма доверие в жена си, или трябваше да премълчи, уверявайки себе си, че Никълъс скоро щеше да си замине и да отнесе със себе си и своите чувства. И в двата случая можеха да плъзнат още по-злостни клюки за някакви пукнатини в отношенията между Уилям и неговия приятел, както и между Уилям и съпругата му. Като боец, първичният му инстинкт го караше да действа; като мислещ, разумен човек, той считаше, че показването на една любезно-иронична досада от присъствието на Никълъс тук, щеше да послужи по-добре на целта, която си беше поставил.
Седнал на почетната маса до Сора, Уилям слушаше шегите на приятелите си за първата брачна нощ и се усмихваше. Неприличният хумор на жените караше бузите на Сора да се изчервяват. Но през цялото време Уилям не сваляше погледа си от Никълъс. Никълъс ядеше с апетит. Той винаги се хранеше с апетит. Дори и несподелената любов не можеше да промени това, но веднага щом свърши, Уилям разбра, че беше дошло времето да вземе решение. Трябваше ли да стане и да направи изявлението си, или трябваше да страда още една нощ?