Проклятието на Пандора
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Проклятието на Пандора». Краткое содержание книги:
Аника определи курса и мъчителният поход продължи. Температурата спадна драстично и въздухът режеше като киселина. Нежната тъкан на белите дробове можеше да замръзне и от носовете им да потече кръв, ако не дишаха през шалове.
— Къде е глобалното затопляне, което ни обещаха? — измърмори Айра, докато обядваха.
След известно време теренът стана по-равен и те ускориха ход, но въпреки това придвижването беше трудно и ги заболяха краката. Налагаше се непрекъснато да оправят дрехите си, защото смразяващият вятър намираше пролуки и пронизваше плътта им.
Шегите и позитивното мислене на Айра им помагаха да не се поддават на умората.
В четири следобед Мърсър изчисли, че шахтата трябва да е на около осемстотин метра. Стигнаха до възвишенията, прорязващи глетчера в началото на фиорда, който бе видял от пилотската кабина на ДС-3. Хълмовете бяха високи хиляда фута и опустошени от преместването на глетчера. Мърсър гледаше на запад, към вътрешността на Гренландия, за да разучи околността, когато изведнъж се хвърли на снега и изкрещя на другите да направят същото.
Ако небето не беше ясно, той нямаше да види далечното петънце. Това беше дирижабълът, който летеше на север. Мърсър предположи, че дирижабълът е на около Пет мили от тях.
— Заровете се!
Той се затрупа със сняг, опитвайки се да скрие червения анорак и зелената раница. Сърцето му биеше като обезумяло и Мърсър налапа шепа сняг, за да навлажни пресъхналата си уста.
Надникна през рамо и видя, че всички са изпълнили заповедта му и за няколко секунди са заприличали на шест хълмчета в снега. Мърсър не можеше да рискува да извади бинокъла, защото отражението на слънцето в лещите щеше да блесне като фар. Въздушният кораб прелетя над предполагаемото местоположение на шахтата и той разбра, че Рат наистина не знае точните й координати. Просто преместваха лагера на север. Това щеше да спечели на Мърсър времето, от което отчаяно се нуждаеше.
— Бъдете благодарни, че имаше буря — каза той, когато дирижабълът се скри зад възвишението. — Забави нас, но и тях.
— Колко време имаме? — попита Аника, докато изтръскваше снега от гърба му.
— Не знам — разсеяно отговори Мърсър, наблюдавайки мястото, където бе изчезнал дирижабълът. — Не толкова много, колкото бих искал.
— Ако ще пренасят три всъдехода и поне една постройка, ще направят четири курса по шест часа и още час ще разтоварват — каза Айра. — Това прави общо двайсет и пет часа, ако летят денонощно.
— И половината от това време, ако са закарали нещата преди бурята — добави Мърсър.
Упорито продължиха напред. Мърсър крачеше решително. Краката го боляха, докато разчистваше пътека за хората си, но не спря. Търсеше въздушния кораб и изучаваше скалните образувания. Хълмовете приличаха на низ от глави, които не позволяваха на глетчера да стигне до морето. Напуканите устни на Мърсър се разтеглиха в дяволита усмивка.
— Аника, у теб ли е картата? — Да.
— Погледни я и ми кажи какво виждаш над буквата „X“.
— Прилича на профил с голям нос.
— Като онзи на планината ей там? — Мърсър посочи скално образувание, наподобяващо човешки профил. Устни като че ли нямаше, но носът и хлътналите очи личаха ясно. Скалата се извисяваше като страж високо над леда.
— Мили Боже! — промълви Аника.
— Последното парче от пъзела — усмихна се Мърсър. — Много се чудих каква е тази рисунка, когато я видях за пръв път, но сега разбирам. Работникът е искал да ни покаже точно къде да гледаме.
— С малко повече въображение може дори да си помислиш, че лицето е на евреин.
— Ако имаш предвид носа, забележката ти е расистка.
— Аз съм еврейка, така че не се обиждам. Трябва да видиш какъв клюн има дядо ми — засмя се тя. — Мислиш ли, че вентилационната шахта е под скалното лице?
— Скоро ще разберем.
Преди да продължат, Мърсър провери района с гайгеровия брояч.
На стотина метра от почти отвесната скала уредът започна да щрака по-бързо. Мърсър вдигна ръка, за да направи знак на другите да спрат, и погледна показанията. Нивото на радиацията беше малко по-високо, отколкото в С-97, но под границата на опасното.
Мърсър не беше успял да прогони някои страхове от съзнанието си и единият от тях беше радиацията. Това беше нещо, което не можеше да се докосне с ръка, и смъртта беше коварна. Нямаше друга защита, освен да я отбягваш.