Проклятието на Пандора
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Проклятието на Пандора». Краткое содержание книги:
Въпреки това никой не се оплакваше. Терзанието и мъките им бяха очевидни, но никой не каза, че не може повече. Петимата мъже и двете жени, които допреди няколко дни бяха непознати, сега бяха готови да понесат неописуеми страдания и лишения заради другите.
Заобиколени от лед и смразяващ студ, малцина очакваха, че ще изпитат жажда. Те не само се потяха от усилията, които полагаха, но и с всеки дъх изразходваха скъпоценни телесни течности, защото въздухът беше сух като в пустиня. Държаха манерките близо до телата си, за да не замръзне водата, и трябваше да спират на всеки два часа, за да преваряват сняг и да ги напълнят отново. Когато вечерта намериха подслон, Мърсър изчисли, че не са извървели и втората трета от пътя.
Ервин Пул страдаше най-много. Вятърът бе намерил пролука в маската на лицето му и скулите му бяха измръзнали. Аника го накара да свали ботушите си и видя, че някои от пръстите на краката му са неестествено бели.
— Не се прави на герой — упрекна го тя и се залови да го лекува. — Ако краката ти отново измръзнат, извикай да спрем, за да ги затоплиш. Ако се вкочаниш, няма да можем да те носим.
— И без това вървим твърде бавно — възрази Ервин през стиснати зъби. — Така поне няма да бъда пречка за другите.
— Ще бъдеш, ако се наложи да те носим — отсече Аника, докато разтриваше пръстите на краката му, за да възстанови кръвообращението. Облаците, забулили небето от два дни, най-после се разчистиха. Нощта експлодира в ослепителното Северно сияние — танцуващи завеси в неземно светлинно шоу. Мърсър знаеше, че разноцветните ивици се получават, когато слънчевият вятър реагира с някои молекули в атмосферата — червено за азот, виолетово за йонизиран азот и зелено за кислород, но красотата на Северното сияние го накара да се прехласне като останалите. Сиянието трептеше и пулсираше като нещо живо.
Те го наблюдаваха от пет минути, когато Мърсър осъзна, че вятърът е спрял, и си спомни думите на Игор Булгарин. „Питарак е подвластен на земната гравитация. Започва с лек бриз от юг и после настъпва затишие. Имаш десет минути да намериш подслон.“
— Скрийте се! Веднага! — извика той, хвърли храната, която ядеше, метна на гърба си раницата и се хвърли в дълбокия сняг.
Започна да копае бързо, трескаво загребвайки шепи сняг. Другите направиха същото. Мърсър не си направи труда да обяснява действията си. Неистовото му копаене беше достатъчно, за да ги зареди с енергия. Той не можеше да прецени колко дълбок трябва да е тунелът към скалите и дори когато чу лекия шепот на вятъра, свистящ през отвора, продължи да разрива снега.
Включи фенерчето си и снегът заблестя като скъпоценни камъни от отразената светлина. В един илюзорен миг се почувства в безопасност в снежната прегръдка. Дишаше учестено и ръцете му замръзнаха и се схванаха, защото беше копал без ръкавици. Нахлузи ги и разтри пръстите си.
— Чувате ли ме? — Гласът му бе заглушен от тежестта на снега.
— Да — отговори Аника.
— Можеш ли да стигнеш до мен?
— Да, виждам светлината на фенерчето ти. Нейният глас беше последният, който Мърсър чу до края на нощта, дори когато Аника успя да си проправи Път до него. Айра и Ервин ги намериха малко по-късно. На няколко фута над главите им милионите тонове въздух, който се придвижваше от север, образувайки зона на високо налягане, се върнаха с ожесточен вой. Промяната от мъртвешка тишина в ураганен вихър стана за секунди. Натрупваните с години сняг и ледове бяха отнесени и се показаха скали, които не бяха виждали повърхността от десетилетия.
Шумът беше невъобразим и опъна нервите на всички. Беше невъзможно да разговарят, макар че бяха защитени от дълбок сняг. Аника се сгуши в обятията на Мърсър и се притисна до него, сякаш той можеше да я защити, ако вятърът ги достигнеше. Айра се бе притиснал от другата му страна и държеше някого от останалите. Марти беше до Аника, потънал в прегръдките на Хилда.
Никоя сила на света не можеше да издържи дълго на енергията на вятъра и след пет минути Мърсър бе сигурен, че бурята е изразходвала мощта си. Воят утихваше. Той чу, че Аника плаче.
И в следващия миг ги удари същинският вятър. Първият порив беше само прелюдия към истинския питарак. Тласкан от собствената си тежест, снишаващият се поток действаше като вода, изля се върху леда и разкъса и отнесе всичко по пътя си със скорост сто и петдесет мили в час. Повърхността на глетчера се оживи от свистящи канонади от сняг, лед и камъни. Всички усетиха как земята потрепери, когато големи буци лед се стовариха върху скалата, която ги предпазваше. Ледът се пукаше като експлодиращи артилерийски снаряди. Мърсър притисна ръкавиците до главата си, опитвайки се да спаси слуха си от звука на десетки хиляди парни свирки, ехтящи едновременно.