Проклятието на Пандора
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Проклятието на Пандора». Краткое содержание книги:
— Не я познавах добре — каза Марти, когато усети, че Мърсър е застанал до него. Надгробният камък на Ингрид представляваше парче метал, на което бе надраскано името й.
— Няма значение. За няколко дни тя е била част от живота ти. Нормално е да тъгуваш за нея.
— Просто се забавлявахме. Връзката ни щеше да приключи, щом се върнехме в Исландия. — Марти избърса лицето си с ръкавица. — Щях да я забравя, без да изпитвам нищо, но сега не мога.
— Така е — съгласи се Мърсър. — Дълго ще я помниш. Нищо не ни е така безразлично, както би ни се искало. Особено хората.
— Никога не мисля за последиците.
— Имам чувството, че известно време няма да мисля за нищо друго. — Мърсър сложи ръка на рамото му. Ще ти дам още няколко минути и после трябва да тръгваме.
— Благодаря.
Мъглата се вдигна и Мърсър видя, че стъпките, които бе оставил в снега, докато отиваше и се връщаше от мястото на катастрофата на С-97, са почти заличени от постоянния гренландски вятър. Той се зарадва, защото това означаваше, че до утре сутринта няма да има дири от прехода им, които Рат да може да проследи. Те стигнаха до „Стратофрейтър“ преди обяд и два часа заравяха парчетата от разбилия се самолет. Никой не искаше Рат да открие истината за майор Джак Дилейни.
Тъй като знаеше пътя, Мърсър ги водеше дотам, но когато поеха към вентилационната шахта, водачите се сменяха. Проправянето на пътека в дълбокия сняг беше трудна работа и само той и Айра можеха да издържат повече от час. Аника вървеше след водача и следеше посоката с компаса, който бе взела от ДС-3. Когато не беше начело на колоната, Мърсър крачеше редом с Марти, помагайки на Магнус. Аника му бе дала умерена доза болкоуспокояващи, така че летецът да не заспива и в същото време да не чувства болки по време на прехода.
Всички бяха подходящо облечени и нямаха проблеми със студа, но умората постепенно забавяше движенията им. Мърсър очакваше, че дебелата Хилда ще има най-големи затруднения. Оказа се обаче, че Ервин Пул има нужда от най-много окуражаване. До пет часа групата измина едва една трета от разстоянието с четири пъти по-бавна скорост, отколкото онази, с която бяха тръгнали. Планът на Мърсър да прекарат само една нощ на открито нямаше да се осъществи.
Вместо да ги тласка отвъд предела на издръжливостта им, той реши да осигури подслон за нощта и зави към назъбените планини вдясно, надявайки се да намери защита от засилващия се вятър. Беше прекалено да се надява на пещера, но всеки създаден от природата заслон щеше да е добре дошъл.
Те вървяха още един час до скалите, които щяха да ги предпазят от внезапните пориви на вятъра. На небето се сгъстиха буреносни облаци и притъмня. По примера на северните кучета във впряговете всеки започна да копае дупка в снега от подветрената страна на възвишението.
— Но така — предупреди ги Аника. — Трябва да се разделим по двойки, за да споделим телесната си топлина. Иначе няма да изкараме нощта.
Тя бе махнала черните си очила и погледът й се спря на Мърсър, когато другите започнаха да се събират по двама. Поканата бе отправена, но Аника имаше задължения към пациента си.
— Магнус, ти си с мен.
Пилотът бе пребледнял от изпитанието, но успя да се усмихне.
— Знаех си, че ще имам полза от счупената ръка. Аника започна да говори с Хилда и готвачката разшири дупката, за да има място за тримата.
— Ще пазя да не се промъкне при теб, докато спиш — прошепна тя на Мърсър.
Въпреки допълнителната изолация, нощта беше адски студена. Ако не бяха толкова изтощени, нямаше да могат да заспят. В полунощ вятърът смени посоката си и бързо издуха снега от бърлогите им. Те се втурнаха да копаят нови дупки от другата страна на ниския хълм. Този път изровиха една голяма яма в снега и спаха заедно.
На зазоряване им бяха необходими няколко минути, за да се измъкнат на повърхността през шейсетте сантиметра сняг, навалял върху тях. След оскъдна закуска от протеинови блокчета и преварена вода от сняг, разтопен на газовия котлон, те продължиха да вървят. Вятърът Духаше в гърба им. Следите зад тях изчезваха мигновено, изметени от безмилостните пориви. Бавно се придвижваха на север, следвайки водача си. Това беше демонстрация на доверието им в Мърсър. Ето защо той полагаше неимоверни усилия и поемаше водачеството, когато снегът станеше по-дълбок или теренът по-труден. В единайсет часа релефът стана изключително неравен. От леда се издигаха скалисти хълмове. Имаше и дълги пукнатини, достигащи петнайсет фута дълбочина. Те прескачаха по-плитките, но преминаваха други, като слизаха долу и после се изкатерваха от другата страна. Повечето полярни експедиции носеха леки сглобяеми стълби, за да преминават подобни образувания, но Мърсър и групата му не можеха да си позволят този лукс. Придвижването им ставаше все по-бавно.