Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
И тук като че ли не става въпрос толкова за обучение, колкото за дисциплина — при това точно в Павловския смисъл на думата. От обикновения войник не се изисквало нито мислене, още по-малко пък ентусиазъм — на френските войници било забранено както да говорят, така и да викат, дори и по време на атака. Единствените изисквания към тях били пълно подчинение, издръжливост и способност за извършване на изключително сложни маньоври в големи формации, както и да зареждат мускетите си и автоматично да стрелят с тях при условията на боен стрес. Всичко това се постигало посредством хиляди часове повторения, съпътствани от всемогъщия стимул на физическото насилие, като наказание за провал при изпълнение на поставените задачи. Добре обученият войник, колкото и презиран като индивид, бил скъпа стока, напълно незаменима в краткосрочен план, чийто живот държавата нямала никакво желание да харчи по време на битка. Ето какво отбелязва маршал Сакс през 1732 година, демонстрирайки почти китайски тип мъдрост: „Въобще не съм привърженик на решаващите битки, особено в началото на войната. Убеден съм, че един способен генерал е в състояние цял живот да води войни, без да е принуден да участва нито в една“.115
Хроничният проблем на тези армии било дезертьорството. Мизерните условия на живот, бруталната дисциплина и отегчението до оглупяване, съпътстващи обучението, били достатъчно непривлекателни дори и в мирно време, когато напълно лишените от патриотични чувства войници се изправяли пред непосредствената опасност от битката, естествената им реакция била да дезертират. Въпреки максимално строгите мерки, взети в тази насока, по време на Седемгодишната война от руската армия успели да избягат осемдесет хиляди войника, а от френската — седемдесет хиляди.116 Екстремалните предохранителни мерки, които армиите били принудени да предприемат с оглед предотвратяване на дезертьорството, налагали непривични ограничения на оперативността им на бойното поле.
За армията било практически невъзможно да се изхранва от земята, върху която била разположена, защото, ако войниците получели разрешение да претърсват сами, армията просто щяла да се стопи. Следователно армиите от XVIII век не били в състояние да се откъснат задълго от линиите си на снабдяване, а и цялата технология по снабдяването била изключително тромава. Близо до района на бойните действия трябвало да има централен склад, подготвен дълго преди пристигането на войските, който да съхранява големи количества храна. (По време на седемгодишната война хлябът се приготвял от четиридесетгодишно брашно.) Полевите фурни можели да бъдат разположени на максимално разстояние до деветдесет километра, а самият хляб да бъде каран още шестдесет километра, докато стигне до армията, но това бил лимитът. На теория нито една армия не можела да навлезе повече от сто и петдесет километра във вражеската територия, без да си устрои някакъв междинен склад.
Но дори и тази сложна организация по снабдяването не била в състояние да осигури фуража за четиридесетте хиляди животни, които придружавали типичната армия от сто хиляди човека. На практика армиите прекарвали голяма част от времето си в местене и търсене на нови пасища, тъй като на ден за четиридесетте хиляди животни били необходими минимум осемстотин акра трева.117 Тази подробност освен това ограничавала военните кампании на армиите до периода от май до октомври, когато по полето има трева. Изключенията били много редки.
И така, войните по онова време обикновено се водели в ясно дефинирани погранични райони, изобилстващи на укрепления, а самите бойни действия представлявали бавна и тромава работа, състояща се предимно от обсади. През 1708 година обсадният батальон на граф Марлбъро се състоял от осемнадесет тежки оръдия и двадесет обсадни мортира, чието придвижване на разстояние петдесет километра изисквало три хиляди каруци и шестнадесет хиляди коне. Армиите провеждали маньоврите си така, че да застрашат взаимно линиите си на снабдяване и по този начин да предизвикат отстъплението на по-слабата. Действителните сражения били относително редки явления, защото войниците били прекалено скъпи, за да бъдат похарчени напразно, така че, защо да си правят труда, щом противникът можел да бъде накаран да се оттегли само чрез хитри маневри?! На всичко отгоре армиите се придвижвали толкова бавно (освен в ръцете на най-опитните командири), че ако едната страна нямала желание за сражение, то другата би се сблъскала с огромни трудности, ако реши да предизвика битка.
115
Maurice, Compte de Saxe, Les Reveries, ou Memoires sur l’art de la guerre (Manheim, Jean Drieux, 1757), 77.
116
Strachan, op. cit, 9.
117
Martin van Crefeld, Supplying War: Logistics from Wallenstein to Patton (Cambridge: Cambridge University Press, 1977), 38.