Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
Вероятно би могло да се каже, че европейските монархии от XVIII век целенасочено изключват голямата маса от-поданиците си от войната, точно както ги лишават и от участие във вътрешните дела на държавата. Това е епохата на абсолютизма, а абсолютният управник държи слугите му да бъдат послушни инструменти на неговата воля, а не независими граждани със собствени интереси и лично мнение, франция от времето на Луи XIV вече е по-богата и по-многобройна дори и от Римската империя по време на Пуническите войни, така че нищо не й е пречело да създаде по-голяма и по-евтина армия, базираща се на същия принцип на универсалното задължение за военна служба, какъвто е съществувал и в Рим. Не трябва да се забравя обаче, че римската армия е действала при условията на републиката — а надали точно това е имал предвид крал Луи XIV. Видът армия, който той и неговите приятели от монархическия клуб са предпочели да създадат, поставя строги ограничения и на вида бойни действия, на които е способна тази армия, ала все пак става въпрос за ограничения, които те нямат нищо против да приемат.
Към края на XVII век всички кралства в Европа вече разполагат с постоянни армии, контролирани и поддържани директно от собствените им правителства. Редовните войски трябвало да получават заплати дори и в мирно време, ала на тях можело да се разчита много повече, отколкото на наемниците, освен това те освобождавали новите абсолютни монарси от необходимостта да разчитат на някаква конкретна част от цивилното население за помощ по време на военна криза. Монарсите държали да избегнат всички задължения и ограничения върху властта им, които биха произтекли от подобна необходимост. Освен това става въпрос за епоха, напълно съзнаваща нуждата от изграждане и опазване на собствената национална икономика, а последното нещо, което монарсите искали, било да привикат няколкостотин хиляди производителни поданици на военна служба.
И така, накрая армиите на Европа се оказват съставени от „благородници и бродяги“. Многобройната и все още с военен уклон аристокрация на Европа, голяма част от която вече била на ръба на бедността, била неутрализирана политически по много хитър начин — всички благородници получили монопол върху офицерските длъжности в новите редовни армии. В тази си роля те вече не представлявали заплаха за централното управление, тъй като били превърнати в слуги на държавата, с държавна заплата, същевременно загубили ролята си на независими командири на войските, които някога събирали сами. Така офицерският състав на европейските армии се превърнал в превъзходна система на аристократите за забавление сред природата. (Самите аристократи веднага се заели с вътрешни борби и ожесточено лобиране, за да съхранят и дори разширят своя монопол върху офицерските звания с решителност, достойна за най-силните съвременни профсъюзни организации.)
Войниците, които тези офицери командвали, произхождали от другата крайност на социалния спектър — най-добрите сред тях били обезземлени селяни, безпарични авантюристи и политически бежанци, а най-малко половината от тях — пияници, хронични лентяи и отявлени престъпници, за които армията била последното спасение от гладна смърт или правосъдието. Около една трета от войските в типичната европейска армия били чужденци. В армия, съставена от подобна пасмина, дисциплината можела да бъде налагана само по един начин — чрез свободно използване на камшика, примката или наказателния отряд. „Казано накратко, простият войник трябва да се страхува много повече от своите офицери, отколкото от врага“ — споделя Фридрих Велики.114 А ето какво отбелязва за своите войски генерал Уелингтън: „Не знам дали плашат врага, но със сигурност плашат мен!“.
С няколко думи случилото се в армиите в края на XVII и началото на XVIII век може да бъде описано така: обществените прослойки, чиито богатство и власт точно в този момент се намират във възход — т. е. централното управление и градската буржоазия, са наели обедняващата аристокрация и отрепките на обществото, за да водят войните им вместо тях. Ала армиите все още не са били толкова евтини, или поне по отношение на наличните ресурси на правителствата, защото е трябвало да бъдат поддържани в пълна бойна готовност и мощ дори и през мирно време. Войните обичайно се водели само с войските, с които държавите разполагали още от самото начало, защото за превръщането на обикновения доброволец в полезен войник били необходими по няколко години.
114
Christopher Duffy, The Army of Frederick the Great (London: David and Charles, 1974), 62.