Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
— Професор Кендал, драго ми е да ви срещна отново.
— На мен също — отвърна дружелюбно Стърлинг, без изобщо да долови емоционалното напрежение, трептящо между племенницата му и капитана. Тъмнокосата джобна Венера обаче го долови съвсем ясно. Когато един мъж в нейно присъствие съзерцаваше друга жена по начина, по който Бо Бърмингам правеше това в момента, Джърмейн се превръщаше в истинска разярена тигрица. Не бе свикнала да дели мъжкото внимание с други жени, защото беше доста популярна сред представителите на силния пол и имаше много обожатели. Фактът, че Бо Бърмингам се отнасяше с нея най-сдържано, че бе навярно най-богатият и със сигурност най-красивият от цялото мъжко население на града, само затвърждаваше решимостта й да стане негова съпруга. Тази светлокоса Афродита, която той съзерцаваше като омагьосан, очевидно бе съперница, която трябваше да бъде отстранена, все едно как.
Брюнетката дръпна Бо за ръкава, за да го накара да се опомни. В първия миг той я погледна така, сякаш нямаше ни най-малка представа коя е. После обаче си припомни добрите маниери и побърза да представи двете жени една на друга.
— Сарина, това е мис Джърмейн Холингсуърт. Джърмейн, сигурен съм, че помниш Сарина Кендал от…
Джърмейн премигна объркано с дългите си ресници и вдигна поглед към него.
— Не, Бо, боя се, че не я помня.
Думите й изненадаха Бо.
— Жалко. Предполагах, че пътищата ви все някога са се срещали.
И това беше напълно логично предположение, като се имаше предвид, че Джърмейн е само с година-две по-голяма от съпругата му. На всичко отгоре беше и правилно. Сарина си спомняше твърде добре, че отгледаната в охолство мис Холингсуърт бе посещавала академията, в която повечето богати семейства и учените родители изпращаха дъщерите си, за да бъдат възпитани като истински дами. Тогава Джърмейн бе сред онези, които се забавляваха да измъчват едно недодялано дванадесетгодишно девойче, отказващо да повярва, че светът се върти около скъпите дрехи и хубавите момчета. Неведнъж Сарина бе ставала обект на подигравките на Джърмейн и нейните приятелки, чиито остри езици можеха да одерат кожата и на алигатор. При появата на някой привлекателен младеж обаче същите тези млади дами успяваха ловко като хамелеони да прикрият цялата си злост и тутакси да зачуруликат със сладки като мед гласчета.
— Бо, скъпи, наистина не бива да се бавим повече — настоя с престорена свенливост Джърмейн. — Нали ми обеща да…
— Да те докарам до мадам Феру. — Бо посочи е ръка магазина зад тях. — Ето, вече пристигнахме.
— Колко съм глупава! — засмя се Джърмейн и тръсна събраните си в елегантна прическа коси, сякаш бе смутена от нелепата си грешка. — Изобщо не бях забелязала къде сме. — Тя отново затрептя с тъмните си мигли и вдигна поглед към Бо с умолително изражение, за което Сарина реши, че би стояло съвсем на място на лицето на някой изгладнял вълк. — Винаги ми е било толкова трудно да реша какво отива най-много на дребната ми фигура, и понеже всички казват, че няма човек е по-добър вкус от теб, Бо, питам се дали не би могъл да ми помогнеш…
— Боя се, че не — отвърна той, без дори да я погледне. Очите му бяха все така вперени в Сарина, която от своя страна, без да иска беше впечатлена от очарователните усилия на брюнетката да спечели вниманието на съпруга й.
Хубавите устни на Джърмейн се присвиха недоволно, но тя очевидно нямаше намерение да се откаже така лесно.
— Ах, Бо Бърмингам, как можеш да се държиш толкова ужасно с малката си приятелка? Хората те знаят като суров морски вълк, но се предполага, че освен това си и джентълмен, а един джентълмен никога не би отказал на една дама…
— Такъв ли съм? — разсеяно попита Бо.
— Какъв? — попита на свой ред Джърмейн, раздразнена, че я е прекъснал.
— Джентълмен. — Отговорът бе предназначен за нея, но той нито за миг не откъсна поглед от своята съпруга. — Би ли казала, че това е истина, Сарина?
Сарина усети, че чичо й наблюдава е интерес както нея, така и Бо — навярно беше объркан от гъстата руменина, плъзнала по лицето й, и от внезапното треперене на ръцете й. Тя отговори на въпроса на своя съпруг възможно най-дипломатично. Не изпитваше ни най-малко желание да го ласкае пред тази малка кокетка.
— Мисля, че ако не бяхте джентълмен, сър, нямаше да искате от мен да разтръбявам този факт. — Собственият й глас й се струваше някак странно глух и далечен. — От друга страна, ако взема да възхвалявам характера ви пред вашата дама, не се знае до къде може да доведе това. — До леглото може би, добави мрачно на себе си тя.