Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Пред очите й заиграха ослепителни точици, подобни на избухващи сребърни звезди. В светлината имаше странни геометрични форми, червеи, яйчица, които се движеха нагоре-надолу, настрани, сливаха се, разделяха се, преобразяваха се в нещо друго, а после избледняваха и чезнеха в мрака.
Далечни неясни гласове.
Под клепачите й лумваха и гаснеха лицата на децата й. Азиза — напрегната и потисната, разсъдлива, сдържана. Залмай — устремил към баща си поглед, пълен с пламенна готовност.
Значи всичко ще свърши така, помисли си Лайла. Какъв жалък край.
Но после мракът започна да се разсейва. Имаше чувството, че тялото й се отлепва от земята, че се повдига. Таванът бавно се върна, разшири се и Лайла отново видя пукнатината, която пак се превърна в старата унила усмивка.
Някой я разтърси. „Добре ли си? Отговори, добре ли си?“
Над нея се появи лицето на Мариам, издрано и изкривено от тревога.
Лайла се опита да си поеме въздух, който изгори гърлото й. Опита отново и паренето беше дори по-силно и не само в гърлото, а и в гърдите й. После тя се задави, захриптя, задъха се. Но дишаше. Здравото й ухо зазвънтя.
Първото нещо, което видя, когато се надигна и седна, беше Рашид. Той лежеше по гръб, втренчен в нищото с немигащи очи като усти на риби. По бузата му бе потекла малко светлорозова пяна. Панталонът му отпред беше мокър. Тя видя челото му.
А след това и лопатата.
От гърлото й се изтръгна стон.
— Ох! — изохка тя разтреперана и едва успя да промълви: — О, Мариам.
Лайла крачеше, стенеше, кършеше пръсти, а Мариам седеше до Рашид с ръце в скута, спокойна, неподвижна и безмълвна. Дълго не каза дума.
Устата на Лайла беше суха, думите й се спъваха в гърлото, цялата се тресеше. Наложи си да не гледа Рашид, да не вижда зейналата му уста, отворените му очи, съсирената кръв във вдлъбнатината на ключицата му.
Вън светлината гаснеше, сенките ставаха по-дълбоки. На тази светлина лицето на Мариам изглеждаше слабо и измъчено, но тя не беше разтревожена или уплашена, а просто сериозна, замислена и толкова вглъбена в себе си, че когато една муха кацна на брадичката й, тя не я отпъди. Седеше с увиснала долна устна, както правеше винаги, когато беше потънала в мисли.
Накрая каза:
— Седни, Лайла джо. Лайла се подчини послушно.
— Трябва да го пренесем. Залмай не бива да види това.
Преди да увие тялото му с чаршаф, Мариам измъкна ключа за спалнята от джоба на Рашид. Лайла хвана трупа за краката под коленете, а Мариам го сграбчи под мишниците. Опитаха да го вдигнат, но той беше прекалено тежък и в крайна сметка го повлякоха. Докато минаваха през външната врата към двора, стъпалото му се закачи за рамката на вратата и кракът му се изви настрани. Трябваше да го издърпат назад и да опитат отново и тогава нещо горе тупна и Лайла изпусна и двата крака. Изтърва Рашид, свлече се на земята, разтрепери се и захлипа и Мариам трябваше да застане над нея с ръце на кръста и да й заповяда да се стегне. Каза й, че стореното е сторено.
След малко Лайла стана, избърса лице и двете извлякоха Рашид на двора без други произшествия. Пренесоха го в бараката. Сложиха го зад тезгяха, на който имаше трион, пирони, длето, чук и парче дърво, от което Рашид се канеше да издяла нещо на Залмай, но така и не се захвана.
После двете се върнаха в къщата. Мариам си изми ръцете, среса с пръсти косата си, въздъхна дълбоко и рече:
— Нека сега се погрижа за раните ти. Цялата си нарязана, Лайла джо.
Мариам каза, че нощта й е нужна, за да обмисли нещата. Да подреди мислите и чувствата си и да направи план.
— Все има някакъв изход — каза — и аз просто трябва да го намеря.
— Да се махаме от тук. Не можем да останем — рече Лайла с пресеклив дрезгав глас. Изведнъж си помисли за звука от удара на лопатата по челото на Рашид и се строполи на пода. В гърлото й се надигна жлъчен сок.
Мариам търпеливо я изчака да се посвести. После я сложи да легне, взе главата й в скута си и й каза да не се тревожи, защото всичко ще бъде наред. Каза й, че ще заминат — тя, Лайла, децата, а също и Тарик. Ще се махнат от тази къща, от този отмъстителен град. Ще напуснат завинаги тази обезверена страна, говореше Мариам, галейки Лайла по косата, и ще отидат някъде далеч, на безопасно място, където никой няма да ги намери, където ще се отърват от миналото си и ще намерят подслон.
— Някъде, където има дървета — каза тя. — Да. Много дървета.
Ще живеят в малка къща в края на град, за който не са чували. Или в отдалечено село, където пътят е тесен и изровен, но, покрай който има най-различни растения и храсти. Там може би ще има пътека, която води към тучна поляна, където децата да си играят, или може би чакълест път, който да стига до бистро синьо езеро, пълно с пъстърва и обградено с тръстики. Ще отглеждат овце и кокошки, ще месят заедно хляб и ще учат децата да четат. Ще заживеят нов живот — спокоен, усамотен, бремето на преживяното ще изчезне и те ще се радват заслужено на всичкото щастие и скромно благополучие, което ще намерят там.