Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
— От коя част на Уелс е майка ти?
— От Кеърфили. Баща й е бил учител. Той и моят баща са споделяли обща страст към класифицирането на дивите цветя и от години са поддържали кореспонденция. Срещнали се, когато татко ми се намирал наблизо до Кеърфили и поискал да обмени мисли с нейния баща за някакъв непознат вид дива орхидея.
Усмихна се при спомена за тази история, която майка му стотици пъти бе разказвала.
— Оказало се обаче, че този вид вече бил класифициран, но вместо това баща ми срещнал майка ми. Той беше непринуден по характер и донякъде наивен. За него е било истинско щастие да се влюби в майка ми, макар че тя е била с много по-нисък произход от неговия. Според мен е вярвал, че както той е обичал, така и другите ще я обикнат.
— Това наистина е било наивно от негова страна — сухо отбеляза Джослин.
— Първата му съпруга е била внучка на херцог и бе възпитала синовете си с мисълта, че произходът е най-важното нещо на този свят. Майка ми всъщност никога не е имала шанс да спечели обичта им.
Джослин отпи от ябълковото вино, после му подаде чашата.
— Ти какъв се чувстваш — повече англичанин или повече уелсец?
Дейвид се замисли, докато отпиваше.
— Външно погледнато, определено съм англичанин, особено като се има предвид къде съм израснал и какво образование съм получил. Но по душа… — засмя се. — Йезуитите казват, че взетото на седем години, винаги остава тяхно. А повечето от нас са отгледани от майките си, не от йезуитите, така че под английската фасада на офицер и джентълмен аз всъщност съм истински уелсец.
Джослин се извърна настрани. Лицето й бе застинало и той си спомни, че майка й бе починала преди тя да навърши седем години. Колко ли е била съзряла, когато семейството й е понесло този жесток удар? Явно достатъчно, за да останат завинаги белези в душата й.
Докато се чудеше дали да я попита, тя изрече със студен глас, който отдавна не бе чувал:
— Ако си повече уелсец, отколкото англичанин, сигурно много обичаш нарциси.
— Признавам си, така е — откровено сподели той. — През пролетта „Уестхолм“ е покрит с килим от жълти нарциси. Когато бяхме деца, Сали и аз помагахме на мама да разсажда луковиците.
Джослин се усмихна и лицето й се отпусна.
— Ето че отново си у дома. Понякога животът ни поднася неочаквано щастлив край.
— Съжалявам, че не е имало щастлив край за теб в „Чарлтън“ — тихо каза той, питайки се дали техният брак ще бъде увенчан с подобен щастлив край.
Тя сви колене и ги обгърна с ръце.
— Какво да се прави, в този мъжки свят жените напускат домовете си, за да създадат нови. Някога и аз ще намеря своя нов дом.
Не биваше да пропуска тази възможност. Дейвид се подпря на лакът и напрегнато се вгледа в нея.
— „Уестхолм“ може да бъде твоят нов дом.
Тя преглътна с усилие и извърна глава. Той се почувства така, сякаш проклетият херцог се бе настанил помежду им, разваляйки за миг очарованието на излета им.
— Цената би била твърде висока — сковано продума младата жена.
— Дали? — В гласа му прозвуча заповедна нотка и тя неохотно извърна лице към него. Дейвид протегна ръка. Джослин я пое несигурно, а той я придърпа към себе си. Обхвана лицето й в шепи и приближи устни към нейните. — Тази цена висока ли е? — смутолеви той.
— Знаеш, че не е, негоднико — въздъхна тя, преди устните им да се слеят, отмалели в летния зной.
Устните й имаха вкус на слънце и ябълково вино. След целувките им през последните няколко дни тя вече не бе толкова срамежлива и изучаваше устата му с невинен ентусиазъм, който бе невероятно възбуждащ. Продължиха да се целуват, а ръцете му я нагласиха така, че бедрата им се притиснаха, а полите й се разстлаха около тях.
— Ааах… — простена той. — Това е идеалното място за теб.
Дейвид вдигна полите й достатъчно високо, за да може да плъзне ръка по дългия й и строен крак. Пръстите му погалиха вътрешната страна на бедрата й. Той простена, възбуден от меките извивки на тялото й, проклинайки дрехите, които бяха помежду им.
Джослин гърлено се засмя.
— Не би могъл в този миг да убедиш съда, че не можеш да изпълняваш съпружеските си задължения.
— За щастие вече изложихме доводите си пред съда, а в този момент не присъстват съдии. — Обгърна я през кръста и я претърколи така, че сега той бе отгоре й. Нежната й шия бе изцяло открита, подканваща да бъде обсипана с горещи целувки.
— Няма ли да ти бъде трудно да се въздържиш? — задъхано попита младата жена.
Това бе едновременно и въпрос, и предупреждение, че не желае да стигат докрай. Нито пък той, поне засега.
— По-добре да пострадам така, отколкото да съм другаде, спокоен и благоразумен.