Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
След като погледа известно време, момчето не можа да се въздържи:
— Как се казва тази област, в която расте само желязо? — попита то, макар предварително да знаеше, че птиците долу ще му се присмеят.
Тогава старият бухал, който спеше в една изоставена мина, се пробуди от съня си. Той издаде напред кръглата си глава и извика със страшния си глас:
— Бу-ху, бу-ху, бу-ху! Това е Минната област. Ако тук не растеше желязо, в нея и до днес щяха да живеят само бухали и мечки.
XXVIII
Железариите
Четвъртък, 28 април
През целия ден, в който дивите гъски летяха над Минната област, духаше силен западен вятър и щом се опитваха да се запътят на север, той ги отнасяше на изток. Но Ака знаеше, че в източната част на страната ги дебне лисицата Смире, затова не искаше да хвърчи натам, а час по час извиваше и с мъка напредваше на запад. По този начин гъските се движеха много бавно и следобед все още се намираха над минните области във Вестманланд. Надвечер вятърът изведнъж утихна и уморените пътници се зарадваха, че ще пропътуват лесно тези един-два часа, които оставаха до залез. Но внезапно налетя страхотен вятър. Той ги пръсна като листа и момчето, което седеше безгрижно върху гърба на гъсока, без да очаква някаква опасност, падна и полетя надолу.
То беше малко и леко и вятърът го понесе настрана, а после бавно и постепенно го положи на земята като откъснат от дърво лист.
„Е, не е толкова страшно! — мислеше си момчето още докато падаше. — Така бавно слизам, като че ли съм някаква хартийка. Гъсокът Мортен веднага ще се спусне да ме вземе.“
Първото нещо, което то направи, след като стъпи на земята, беше да свали шапчицата си и да я размаха, за да може големият бял гъсок да го види къде е.
— Где си? Тук съм. Где си? Тук съм. Где си? — викаше то, като се чудеше защо Мортен още не идва.
Но гъсока го нямаше и на небето не се виждаше ятото диви гъски. Те бяха изчезнали.
Това му се видя малко чудно, но то не се изплаши, нито се разтревожи. И през ум не му минаваше, че Ака или Мортен могат да го изоставят. Сигурно вятърът ги е разпръснал. Щом успеят да се върнат, те ще дойдат да го вземат.
Но какво е това? Къде се намира? Досега то само беше гледало към небето, за да търси гъските, и не бе погледнало наоколо. Беше паднало не в равнината, а в някаква дълбока планинска пропаст. Намираше се в някакво място, голямо като черква, с почти отвесни каменни стени и без покрив. По земята се търкаляха големи каменни блокове, а между тях растяха мъх, боровинки и ниски брезички. Тук-там по стените имаше издатини и по тях се виждаха останки от стъбла. На едната страна зееше тъмен отвор, който като че ли водеше в недрата на планината.
Момчето ненапразно беше пътувало цял ден над Минната област. То веднага се досети, че това не е пропаст, а че тук някога хората са копали руда. „Веднага ще се опитам да изскоча горе — помисли си то, — защото иначе спътниците ми няма да ме намерят.“ Но тъкмо тръгна към стената, някой го хвана отзад и един дебел глас избуча в ухото му:
— Кой си ти?
Момчето бързо се обърна и в първия миг на изненада помисли, че се намира пред голям каменен блок, обрасъл с дълъг сивокафяв мъх; скоро обаче видя, че каменният блок има широки лапи, крака, глава и голяма, ръмжаща муцуна.
Не можа нищо да отговори, но и животното като че ли не очакваше отговор. То го събори на земята, потърколи го напред-назад с лапата си и почна да го души. После се приготви да го глътне, но нещо му дойде на ум и извика:
— Мюре, Бруме, елате тука, деца, да си хапнете нещо вкусничко! Веднага дотичаха две рошави мечета с мека като на кученца козина. Те стъпваха още малко неуверено.
— Какво си ни намерила, мамо Мецо? Дай да видим, дай да видим! — развикаха се те.
„Охо, значи, съм попаднал при мечки — помисли си момчето. — Лисицата Смире няма защо да се мъчи да ме преследва вече.“
Мечката го побутна с муцуната си към мечетата. Едното от тях го захапа и хукна да бяга с него. Но то го държеше леко: играеше му се и искаше да се позабавлява с Палечко, преди да го убие. Другото се спусна да го гони, но се спъна и падна върху главата на първото. После почнаха да се търкалят, да се хапят и да се драскат с нокти.
Като се видя на свобода, момчето изтича до каменната стена и почна да се катери по нея. Но двете мечета се спуснаха подире му, покатериха се бързо и ловко, настигнаха го и го хвърлиха на мъха като топка. „Сега знам как се чувствуват мишлетата, като попаднат в ноктите на котката“ — помисли си момчето.