Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Можеш ли да запалиш много такива малки сини рози? — попита той.
— Мога да запаля толкова много, че да унищожат цялата гора — отвърна момчето с надежда, че с това ще уплаши мечока.
— А можеш ли да палиш и къщи, и чифлици? — попита мечокът.
— Това е дреболия за мен — похвали се момчето, като очакваше да вдъхне на мечока уважение към себе си.
— Добре — каза мечокът. — Тогава ще ми направиш една услуга. Доволен съм, че не те изядох!
После взе внимателно момчето в зъбите си и почна да се катери по каменната стена. Той правеше това много леко и бързо, макар че беше толкова голям и тежък. Щом се изкачи горе, спусна се към гората. Тичаше бързо и веднага се виждаше, че е създаден да се вре из гъстите гори. Тежкото му тяло се плъзгаше през гъсталаците като лодка по водата.
Той тича, докато стигна до едно хълмче на края на гората. Тук легна и сложи пред себе си момчето, като го държеше с лапите си.
— Погледни сега тази страшна шумотевица!
Големите железарии с множеството грамадни постройки се издигаха край един водопад. Комините бълваха облаци черен дим, над високите пещи се виеха пламъци, а от прозорците и отворите се лееше светлина. Вътре чукове и валцове работеха с такава сила, че въздухът ехтеше от удари и тропот. Около железариите се издигаха планини от въглища и сгурия, виждаха се складове, бараки с инструменти и дървени скели, а по-нататък започваха дълги редици работнически жилища, хубави вили, училището, един голям покрит салон и много магазинчета. Но там беше тихо и като че ли всички спяха. Момчето дори не погледна нататък, то мислеше само за железариите. Земята около тях беше черна, небето над високите пещи — тъмносиньо, реката бучеше, потънала в бяла пяна, а самите железарии изригнаха светлина и дим, пламъци и искри. Това беше най-величествената гледка, която някога беше виждало.
— Да не би да искаш да кажеш, че можеш да подпалиш и такива големи заводи? — попита мечокът.
Момчето стоеше, затиснато между лапите му, и си мислеше, че ще може да се спаси само ако мечокът го смята силно и всемогъщо.
— Все ми е едно дали са големи или малки — отвърна то. — Аз мога да ги подпаля.
— Тогава ще ти разправя нещо — рече мечокът. — Моите прадеди се заселили в тази област, след като е обрасла с гори. Аз наследих от тях места за лов и за паша, пещери и скривалища и си живеех спокойно. Доскоро хората не ми пречеха много. Те ровеха планините и вадеха по малко руда. Тук, край реката, имаха една пещ и една ковачница. Но пещта палеха само по няколко месеца в годината, а в ковачницата работеха по няколко часа на ден. Това все още се търпеше. Но през последните години, откакто издигнаха това чудо, което работи денонощно, аз вече не мога да понасям. По-рано тук живееше само господарят с няколко ковачи, а сега е пълно с хора и никога не съм спокоен. Мислех, че ще трябва да се изселя оттук, но сега ми хрумна нещо по умно.
Момчето не се сещаше какво е измислил мечокът, но не му остана време да попита, защото той пак го взе със зъби и го понесе. То не виждаше накъде отиват, но по шума, който се засилваше, разбра, че се приближават към железариите.
Мечокът добре ги познаваше. Той беше бродил през тъмните нощи около тях да гледа какво става вътре и се чудеше няма ли работата да спре някога. Побутнал беше стените с лапите си и съжаляваше, че не е достатъчно силен да събори всичко с един удар.
— На черната земя той мъчно можеше да се различи и като се движеше в сянката на стените, нямаше голяма опасност да го открият. Сега той спокойно се промъкна между постройките и се покатери на един куп сгурия. Там се изправи на задните си крака, взе момчето между предните си лапи и го вдигна нагоре.
— Опитай се да надзърнеш вътре! — каза той.
Там тъкмо произвеждаха бесемерова стомана. В едно голямо черно кълбо, прикрепено високо под покрива и пълно с разтопено желязо, вдухваха силна въздушна струя. Въздухът минаваше със страшно бучене през желязната маса и от нея изскачаха цял гейзер искри. Те хвърчеха на снопове, на букети, на цели ивици. Бяха разноцветни, по-малки и по-големи, летяха към едната стена, отскачаха от нея и се пръскаха из цялото помещение. Мечокът държа момчето, докато свърши целият процес и червената, блестяща стомана потече от кълбото в два метални съда. Момчето така се увлече от гледката, че дори забрави за положението си.
После мечокът му показа отделението за валцоване. Един работник извади от отвора на пещта късо, дебело, нажежено до бяло парче желязо и го мушна под един валц. Като мина под валца, парчето се стесни и удължи. Друг работник веднага го пое и го вкара в по-тесен валц, който го направи още по-дълго и по-тънко. То минаваше така от валц към валц, докато на края на земята се нави тел, още червен, дълъг няколко метра. Докато първото парче желязо се валцоваше, от пещта извадиха ново, което също тръгна под валците, после трето… На земята като съскаща змия непрекъснато се виеше нажежен до червено тел. Много му беше приятно да гледа желязото, но още по-чудни бяха работниците, които смело и ловко хващаха нажежените змии с клещите си и ги натикваха под валцовете. За тях като че ли беше играчка да боравят с шипящото желязо. „Ето това е истинска мъжка работа“ — каза си момчето.