Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Мечокът му показа също леярнята и ковачницата и то все повече и повече се чудеше, като гледаше как ковачите се справят с огъня и желязото. „Тези хора не се боят нито от топлината, нито от пламъците“ — мислеше си то. Те бяха черни и изцапани със сажди, сякаш бяха от някакво племе огнени хора. Сигурно затова можеха да превиват желязото и да му дават, каквато си искат, форма. Не му се вярваше, че обикновени хора могат да имат такива способности.
— И така продължава ден след ден, нощ след нощ — каза мечокът, като легна на земята. — Нали разбираш защо не мога да издържам вече? Добре, че най-сетне ще туря край на тази работа.
— Наистина ли? — учуди се момчето. — Какво ще направиш?
— Искам ти да запалиш постройките — отвърна мечокът. — Тогава ще настъпи спокойствие и аз ще мога да си остана тук.
Момчето изтръпна. Затова, значи, мечокът го беше донесъл тук!
— Ако запалиш тези шумни постройки, обещавам ти да те оставя жив. Но ако не го направиш, да знаеш, че краят ти е дошъл.
Големите железарии бяха иззидани от тухли и момчето си помисли, че не е възможно да се запалят, каквото и да си приказва мечокът. Но скоро разбра, че това не е толкова невъзможно. До тях имаше куп слама и дървени стърготини, които лесно можеха да се запалят, по-нататък бяха натрупани дъски, които стигаха до големия склад с въглища. Складът се допираше до работилниците, а ако те се запалеха, огънят скоро щеше да премине на покрива на железариите. Всичко, което може да гори, щеше да пламне, стените щяха да се съборят от топлината и да унищожат машините.
— Е, ще ги запалиш ли, или не? — попита мечокът. Момчето беше готово веднага да откаже, но знаеше, че тогава лапите, които го държеха, в миг щяха да го смачкат.
— Нека си помисля малко — каза то.
— Може — съгласи се мечокът, — но трябва да ти кажа още, че това именно желязо даде на хората такова надмощие над нас, мечките. Това също ме кара да искам да туря край на работата тук.
Момчето искаше да използува времето, за да измисли как да се отърве, но толкова го беше страх, че не можеше да събере мислите си; вместо това започна да си представя колко необходимо е желязото за хората. То им трябваше за всичко. От желязо беше плугът, който ореше нивите; брадвата, която правеше къщи; сърпът, който жънеше житото; ножът, който служи за какво ди не. От желязо беше юздата, която управляваше коня, ключалката, която заключваше вратата, гвоздеите, които държаха мебелите, ламарината на покрива. Пушката, с която хората унищожаваха дивите: зверове, беше от желязо, както и кирката, с която копаеха шахти. С желязо бяха покрити военните кораби, които видя в Карлскруна, по железни релси летяха влаковете из страната; от желязо беше иглата, която шиеше дрехите, ножицата, която стрижеше овците, тенджерата, в която се готвеше яденето. Накратко, всичко полезно и необходимо беше от желязо. Мечокът е прав, желязото наистина беше дало на хората надмощие над мечките.
— Е, ще ги запалиш ли, или не?
Момчето се сепна. То седеше и си мислеше за куп ненужни неща, вместо да измисли начин да се спаси.
— Не бъди толкова нетърпелив — отговори то. — Този въпрос за мен е много важен и аз трябва да го обмисля добре.
— Хайде помисли си още малко! — съгласи се мечокът. — Но ще ти кажа, че това желязо направи хората по-умни от нас, мечките, и само затова искам да туря край на работата тук.
Момчето се помъчи да измисли някакъв начин да избяга, но тази нощ мислите му следваха свой път и пак го увлякоха по желязото. То почна да разбира постепенно какви усилия са положили хората, докато се научат да добиват желязо, като топят рудата, и си представи старите очернени ковачи, които, наведени над огнището, мислят как по-добре да подхванат работата. Може би защото трябваше да мислят толкова върху желязото, те бяха станали по-умни и бяха стигнали дотам да строят такива грамадни заводи. Сигурно имаха да благодарят на желязото за много повече неща, отколкото сами предполагаха.
— Е, какво? — обади, се мечокът. — Ще ги подпалиш ли? Момчето трепна. Мислеше за ненужни неща и съвсем не беше намерило начин да се отърве.