Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Спряха и се огледаха. Тогава забелязаха далеч на запад, към остров Бюрн и Йоксхолмланд, една бяла стена, която пресичаше езерото. Отначало им се стори, че това е насип от сняг край някой път, но скоро разбраха, че е пяна от вълните, които налитаха върху леда.
Тогава се хванаха за ръце и затичаха мълком. Там, на запад, езерото беше открито и им се струваше, че стената от пяна бързо се движи към изток. Не знаеха какво ще стане и дали ледът бързо ще се напука, но чувстваха, че са в опасност. Изведнъж усетиха, че под тях ледът се надигна. Надигна се и пак се спусна, като че ли някой го беше натиснал отдолу. После се чу приглушен пукот и върху леда се появиха пукнатини по всички посоки. Децата виждаха как пукнатините пълзят все по-далеч и по-далеч.
За късо време всичко се успокои, но после пак почувствуваха това повдигане и спускане. Пукнатините почнаха да се разширяват и през тях заблика вода. После ледът почна да се отделя на големи блокове.
— Оса — каза малкият Мац, — ледът почва да се пука!
— Вярно, Мац — отвърна Оса, — но ние все още можем да дотърчим до брега. Тичай само по-бързо.
И наистина вятърът и вълните имаха още много работа, докато изчистят леда от езерото. Най-трудното беше свършено, ледът беше разпукан на блокове, но тези блокове трябваше още да се пукат, да се блъскат един в друг и да се начупят на дребни парченца, за да се стопят. А имаше още много здрав и дебел лед, който плуваше на големи блокове.
Но за децата най-опасно беше, че не можеха да обгърнат с поглед ледената повърхност. Не виждаха къде пукнатините са толкова широки, та е невъзможно да се прескочат. Не знаеха къде има големи ледени блокове, които могат да ги удържат. Затова те се лутаха насам-натам. Връщаха се назад към езерото, вместо да се приближават към брега. Така се объркаха и изплашиха, че накрая спряха на едно място и се разплакаха.
Тогава над тях бързо прелетя ято диви гъски. Гъските крякаха високо, но най-чудното беше, че сред крякането децата чуха думите:
— Вървете надясно, надясно, надясно!
Те веднага последваха съвета, но не след дълго пак спряха безпомощно пред една широка пукнатина.
Над главите им отново се чуха крясъците на гъските и те отново чуха думите:
— Стойте там, където сте! Стойте там, където сте!
Без да кажат дума, децата послушно спряха. Скоро след това ледените блокове се доближиха един до друг и те, хванати за ръка, можаха да прескочат пукнатината. Бояха се не само от опасността, а и от помощта, която неочаквано получаваха.
Скоро пак се спряха разколебани, но веднага чуха глас:
— Право напред! Право напред! Право напред!
Те продължиха да вървят така и след около половин час стигнаха до дългия нос Лунгер и можаха да излязат на брега. Бяха толкова изплашени, че като стигнаха на сушата, дори не погледнаха към езерото, в което вълните все по-силно люлееха ледените блокове, а продължиха да вървят. Изведнъж Оса спря.
— Чакай тук, Мац! — каза тя. — Забравих нещо.
Гъсарката Оса се върна на брега, порови в торбичката си, извади малка дървена обувчица и я сложи на един камък, за да се вижда отдалеч. После припна назад при малкия Мац, без дори да се огледа. Но едва-що бе обърнала гръб и голям бял гъсок се спусна със светкавична бързина от въздуха, грабна дървената обувка и бързо се издигна нагоре.
XXVI
Подялба на наследството
Четвъртък, 28 април
След като помогнаха на гъсарката Оса и на малкия Мац да минат благополучно през Йелмар, дивите гъски продължиха право на север, към Вестманланд. Там кацнаха на една голяма нива край Фелингсбру, за да си починат и да се нахранят.
Момчето също беше гладно, но напразно търсеше нещо за ядене. Като се оглеждаше насам-натам, то забеляза на съседната нива двама орачи. Те тъкмо бяха оставили плуга и сядаха да закусват. Момчето веднага забърза към тях и се промъкна съвсем наблизо. Смяташе, че ще успее да намери някоя и друга троха или коричка хляб, останали от тяхната закуска.
Край нивата минаваше път, по който в това време се зададе един старец. Като видя орачите, той се спря, прекачи се през оградата и се доближи до тях.
— И за мене е време да закуся — каза той и извади от торбата си парче хляб. — Не е приятно да ядеш на път сам.
После тримата се разприказваха и орачите скоро разбраха, че старецът е миньор от областта Норберг. Не работел вече. Бил много стар, за да се катери по стълбите в галериите, но продължавал да живее в малка къщурка край мината. Имал дъщеря, женена във Фелингсбру. Ходил да я види и тя го карала да се премести при нея, но той не се решавал.