Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
То няколко пъти се опита да избяга. Вмъкваше се дълбоко в изоставения рудник, криеше се зад камъните или се катереше по брезичките, но мечетата веднага го намираха. Щом го хванеха, те веднага пак го пускаха, за да може да се скрие отново и отново да го търсят.
Най-после момчето така се умори и отегчи, че се хвърли на земята.
— Бягай — изръмжаха мечетата — или ще те изядем!
— Изяжте ме — отвърна момчето, — не мога повече да бягам. Мечетата веднага припнаха към мечката.
— Мамо Мецо, мамо Мецо, той не иска вече да играе! — оплакаха се те.
— Тогава си го разделете поравно — отговори мечката.
Като чу това, момчето така се изплаши, че веднага поднови играта.
Когато дойде време за спане и мечката повика мечетата да си легнат до нея, те бяха толкова доволни от играта, че поискаха да я продължат и на следния ден. Туриха момчето помежду си и го натиснаха с лапките си, така че да се събудят, ако то се раздвижи. Мечетата веднага заспаха и момчето реши след малко да се опита да избяга. Но него никога досега не го бяха гонили, подхвърляли и търкаляли така и от умора то също заспа.
Малко по-късно пристигна и мечокът и заслиза по стената. Момчето се събуди от шума на камъните, които се ронеха под неговите лапи. То не смееше да мърда много, но се пообърна, за да разгледа мечока. Той беше грамаден и силен, с големи лапи и страшни зъби. Имаше малки зли очички. Като видя стария цар на гората, момчето неволно изтръпна.
— Мирише ми на човек! — изръмжа гръмогласно мечокът, като се приближи до мечката.
— Как можа да измислиш такава глупост! — отвърна мечката, като продължи да лежи спокойно. — Ние наистина сме се уговорили да не правим зло на хората, но мислиш ли, че ако се покаже човек тук, дето са мечетата ни, от него ще остане някаква следа?
Мечокът си легна до мечката, но като че ли не се задоволи с отговора и, защото от време на време въртеше нос и душеше въздуха.
— Стига си душил! — ядоса се мечката. — Достатъчно добре ме познаваш, за да знаеш, че няма да допусна някаква опасност да грози малките ни. По-добре кажи нещо! Цяла седмица не съм те виждала.
— Ходих да търся ново жилище — отвърна мечокът. — Отидох най-напред във Вермланд, за да разбера от роднините в областта Екс как е при тях, но напразно се трепах. Никого не намерих. В цялата гора няма нито една меча бърлога!
— Аз мисля, че хората са решили да останат сами на земята — каза мечката. — Дори ако оставим добитъка и хората на мира и живеем само е боровинки, мравки и бурени, пак не можем да останем в гората. Просто се чудя къде да се денем, та да ни оставят на мира!
— Тук, в изоставената мина, ни беше добре много години наред — продължи мечокът. — Но откакто край нас започна този шум, вече не мога да живея тук. Ходих да погледна и на изток от Далелв, оттатък Гарпенберг. И там има хубави стари мини и добри скривалища и ми се струва, че хората няма да ни безпокоят…
Като каза това, мечокът стана и отново почна да души наоколо.
— Чудно нещо, щом заговоря за хора и надушвам миризмата им — каза той.
— Провери сам, щом не ми вярваш! — отвърна мечката. — Чудя се само къде ли може да се скрие човек тука.
Мечокът обиколи цялото леговище, като продължаваше да души. Най-после пак си легна, без да каже дума.
— Напи ти казах — обади се мечката. — Но ти си мислиш, че само ти имаш нос и уши.
— С такива съседи никога не можеш да бъдеш спокоен — отвърна добродушно мечокът, но изведнъж скочи. За нещастие едно от мечетата беше преместило лапата си върху лицето на Нилс, който почна да се задушава и се разкиха. Сега мечката не можеше вече да мами мечока. Той разбута мечетата настрана и съгледа момчето, преди то да успее да стане.
Мечокът щеше веднага да го глътне, ако мечката не се беше изпречила пред него.
— Не го пипай! То е на децата — каза тя, — Те така се забавляваха с него цялата вечер, че не поискаха да го изядат и си го оставиха за утре.
Но мечокът я отблъсна.
— Не се бъркай в работи, които не разбираш! — изръмжа той. — Не надушваш ли, че мирише на човек? Веднага ще го изям, инак то ще ни изиграе някоя лоша шега!
Мечокът отвори уста, но момчето вече беше извадило от торбичката клечките кибрит, единственото му средство за защита. Драсна една о кожените си панталони и мушна запалената клечка в устата на мечока.
От миризмата на сяра мечокът закашля и кибритът изгасна. Момчето приготви друга клечка, но за чудо мечокът не го нападна.