Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Не е толкова лесно, колкото ти се струва — каза то. — Нека да помисля още малко.
— Още малко мога да те почакам — отвърна мечокът. — Но това е последната отсрочка. Знай, че заради желязото хората могат да живеят тук, в царството на мечките, и затова аз искам да спра работата.
Момчето искаше да използува последната възможност да измисли някакво спасение, но беше много изплашено и смутено и мислите му се насочиха към онова, което беше видяло в Минната област. Чудно беше наистина колко живот и движение имаше тук, каква работа кипеше в тази дива местност! Колко бедно и пусто щеше да е, ако тук нямаше желязо! На колко хора даваха работа тези железарии още откакто бяха почнали да ги строят, колко къщи бяха изникнали около тях, пълни с работници, колко железопътни линии и телеграфни жици бяха привлекли и колко желязо изпращаха…
— Е, какво реши? — попита мечокът. — Ще ги подпалиш ли, или няма да ги подпалиш?
Момчето прекара ръка по челото си. Не беше измислило никакъв начин за спасение, но знаеше, че не може да попречи за добиването на желязото, което беше такъв добър помощник на човека и даваше хляб — на толкова много хора в този край.
— Няма! — отговори то.
Без да каже дума, мечокът го стисна малко по-силно между лапите си.
— Не можеш да ме заставиш да разруша железариите — продължи момчето. — Желязото е такова голямо благо за хората, че не бива да им го отнемаме.
— Да не би да очакваш, че ще те оставя жив? — каза мечокът.
— Разбира се, че не очаквам — отвърна момчето, като го погледна право в очите.
Мечокът го притисна още по-силно. То почувствува такава болка, че на очите му се появиха сълзи, но не каза нищо.
— Добре тогава! — закани се мечокът и бавно вдигна едната си лапа, като се надяваше, че в последния момент момчето ще отстъпи.
В този миг нещо изтрака близо до тях и момчето видя на няколко крачки лъскавото дуло на пушка. И то, и мечокът бяха така погълнати със себе си, че не бяха забелязали как един човек се беше промъкнал до тях.
— Мечо! — извика момчето. — Не чуваш ли, че се щракна пушка? Бягай, че ще те застрелят!
Мечокът хукна, като грабна и момчето със себе си. Чуха се няколко изстрела и куршумите изпищяха край ушите му, но той се измъкна благополучно.
Момчето, което висеше на устата на мечока, си мислеше, че никога досега не е извършвало такава глупост. Ако си беше мълчало, щяха да застрелят мечока и то щеше да се освободи. Но така беше свикнало да помага на животните, че и този път го направи, без да се замисли.
Като навлезе навътре в гората, мечокът се спря и остави момчето на земята.
— Благодаря ти, джудженце! — каза той. — Ако не беше ти, куршумите сигурно щяха да ме улучат. А сега и аз искам да ти направя една услуга. Ако някога пак те хване мечка, кажи й само онова, което сега ще ти пошепна, и тя няма да те докосне!
После мечокът пошепна няколко думи в ухото на момчето и си тръгна, защото му се стори, че го преследват кучета и ловци.
А момчето остана в гората, здраво и читаво, като се чудеше как стана всичко това.
Дивите гъски бяха летели, търсили и викали цялата вечер, но не можаха да намерят Палечко. Те продължиха да търсят и дълго след залез слънце, а когато толкова се стъмни, че трябваше да лягат да спят, бяха много отчаяни. Всички бяха уверени, че момчето се е убило при падането и сега лежи мъртво някъде в гората, където не могат да го видят.
Но когато на следната сутрин слънцето се показа над планините и събуди дивите гъски, момчето както обикновено спеше между тях. Като се събуди и ги чу как бъбрят и крякат от учудване, то не можа да сдържи смеха си.
Те бяха толкова любопитни да чуят какво се бе случило, че не искаха да отидат на паша, преди то да им разкаже всичките си приключения. Момчето на драго сърце им разправи преживяванията си с мечките, но по-нататък като че ли не му се искаше да продължи.
— Е, вие вече знаете как се върнах при вас — каза то.
— Не, нищо не знаем. Ние мислехме, че си се убил.
— Чудна работа! — продължи момчето. — Когато мечокът ме остави, аз се качих на един бор и заспах. На разсъмване един орел се спусна над мен, грабна ме с ноктите си и ме отнесе. Аз, разбира се, си по-мислих, че с мен е свършено. Но той не ми направи нищо, тръгна право насам и ме спусна при вас.
— Не каза ли кой е? — попита белият гъсок.
— Той изчезна, преди да успея да му благодаря. Помислих, че майка Ака го е изпратила да ме вземе.
— Много чудно наистина! — каза белият гъсок. — Сигурен ли си, че това беше орел?
— Никога досега не съм виждал орел, но птицата беше толкова голяма, че не мога да я нарека другояче — отвърна момчето.