Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Прощавай, Наталия! — прошепна той. — Аз реших да извърша делото и сигурно няма да се върна вече. Нека бог от небето те закриля.
Марушка стана нетърпелива.
— Този нещастник толкова дълго ме накара да чакам на снега. Не мога да го накажа. Тогава какво ще стане с мен, ако моят Николин умре на сибирския път? Но аз ще се отплатя добре на този човек, само нека помогне. Ще го възнаградя с приклада.
Вратата се отвори и Бояновски, добре загърнат с шинела, излезе.
— Взехте ли всичко необходимо? — попита Марушка.
— Да — отговори Бояновски.
Минаха през селото и спряха пред една хубава сграда. Отвътре се чуваха пъшкания и охкания.
Марушка ритна вратата и извика:
— Бързайте! Крайно време е.
Отмъстителят прекрачи прага и влезе в стаята…
XVIII. КРАСОТАТА ПОБЕЖДАВА
Феодора Бояновска се готвеше да си легне.
Тя седеше на края на леглото и размишляваше.
Чудно нещо, откакто бе съсипала Хуго, някакъв вътрешен глас я безпокоеше.
Феодора не се разкайваше за стореното. Човек като Феодора не е способен да изпитва разкаяние, но като че ли с това бе изгубила едно от най-приятните си забавления. Тя се чувстваше като дете, което е захвърлило играчката си във водата, а после скърби за нея.
Феодора знаеше, че такъв внимателен и мил кавалер като Хуго няма да намери никога. Времето, прекарано с него, бе най-хубавото и най-милото през целия й живот.
— Бедният — каза си тя с въздишка. — Той ме обичаше и само бог знае дали някога някой друг ще ме обича така искрено. Той толкова ме обиди, че не можах да забравя това. Но аз често ще си спомням за него. Бедният Хуго! Как ли си сега и къде ли скиташ в това лошо време, без подслон, като човек, който завинаги е отхвърлен от човешкото общество!
Казвайки това, тя се отпусна на възглавницата; вдигна завивката, която бе отгоре й, и се настани на мекия дюшек.
Дълго лежа с отворени очи, сложи ръка на гърдите си, за да успокои сърцето си, което биеше силно, а буйните й гърди, красиви като на Венера, бурно се повдигаха.
— Днес пак съм много възбудена — каза си тя. — Образът на Бояновски не ме напуска. Веднъж да напусна тази къща! Всеки час ми се явяват духове и от всеки ъгъл ме преследват спомени. Ах, във Вилата на духовете няма да бъде както тука, където всичко ми напомня за Бояновски. Това е поради буйната ми кръв. Само някое хладно питие ще ме успокои.
Изправи се полека на леглото и дръпна звънеца. Надяваше се, че Леония ще дойде, но никой не се появи.
— Къде може да е Леония? — каза си сърдито тя. — За Бога, аз вече не й вярвам. От известно време в погледа й има нещо, което не ми харесва. Страхувам се, че крие нещо. Може би иска да спаси майката на Бояновски. Къде ли е ключът на зимника? Ключът! Аз го сложих под възглавницата, както обикновено.
Тя се надигна и започна да търси малкия ключ. Най-после го намери.
Сега дишаше по-леко; легна си и пак дръпна звънеца.
След малко влезе Леония и попита какво иска госпожата.
Леония наистина се бе променила. Известно е на читателите, че гърбавата шивачка Петровна бе писала писмо на Леония. Като получи писмото, тя отиде в зимника, където живееше Петровна, и оттогава често я посещаваше.
Там Леония намери още един познат човек — Хуго фон Пал.
Хуго искаше да използува случая и чрез нея да си отмъсти на Бояновска, както знаят читателите, Леония обичаше Хуго и му издаде тайната за лудата.
Пред Хуго се откри обширно поле за действие. Той трябваше да освободи майката на Бояновски, а тя щеше да даде под съд снаха си.
Хуго поиска от Леония да го остави да отиде при лудата и да поговори с нея. Тя му обеща да се сдобие с ключа.
По какъвто и да е начин тази нощ Леония трябваше да вземе ключа.
Тя знаеше, че Феодора го крие под възглавницата си, но пак се надяваше да го вземе.
— Донеси ми една лимонада — каза тя на Леония. Французойката веднага стори това и й подаде пълната чаша. Феодора поднесе чашата към устните си, но преди да отпие, погледна недоверчиво Леония.
— Навярно не си ми направила отрова?
— Почитаема госпожо, как можахте да си помислите такова нещо! — каза Леония.
— Знам, аз само се шегувам, ти си ми вярна и искаш да живея дълго. Нали така, Леония? Нали аз не се мамя?
— Не, милостива госпожо, аз съм, аз съм…
— Добре — прекъсна я Феодора, — ти си върви, аз съм уморена.
— Да изгася ли лампата, госпожо, или да я оставя да гори? Феодора й даде знак да я изгаси.
След малко в стаята настана гробна тишина.
Феодора чу как слугинята затвори вратата. Тя бе сама, съвсем сама и искаше да спи спокойно. Но Феодора се мамеше — тя не бе самичка, както си мислеше.