Юмрукът на Бога

— Какво тогава?

— Освен ако нещата коренно не са се променили, мнозина от по-старшите дипломати живеят извън сградата на посолството, а ако рангът им е достатъчно висок, имат самостоятелна вила с градина. Едно време в такива къщи винаги имаше градинар — човек за всичко.

— Градинар ли? — попита Барбър. — За Бога, та това е физически труд. Ще те вземат и вербуват в армията.

— Не. Градинарят, човекът за всичко, върши каквото има да се върши извън къщата. Поддържа градината, излиза на покупки с велосипед — за риба на рибния пазар, за плодове и зеленчуци, хляб и зехтин. Живее в барака в дъното на градината.

— И какво искаш да кажеш, Майк? — попита Паксман.

— Искам да кажа, че е незабележим. Толкова обикновен, че никой не го забелязва. Ако го спрат, личната му карта е в ред и носи писмо на бланка на посолството, написано на арабски, в което се обяснява, че работи за дипломат, освободен е от военна служба и нека властите бъдат така добри да го оставят да си върши работата. Стига да не направи някаква простъпка, всеки полицай, който му създаде неприятности, ще се сблъска с официалния протест на посолството.

Служителите от разузнаването помислиха.

— Би могло да стане — призна Барбър. — Обикновен, незабележим. Какво мислиш, Саймън?

— Добре — рече Паксман, — дипломатът обаче ще трябва да е уведомен.

— Само отчасти — отвърна Мартин, — просто ще трябва да получи безкомпромисно нареждане от правителството си, а сетне да се прави, че не вижда, и да продължи да си гледа работата. Какво подозира, си е негов проблем. Ако иска да запази работата и кариерата си, ще мълчи. Стига заповедта да идва достатъчно от високо.

— Британското посолство не става — рече Паксман. — Иракчаните ще направят всичко, каквото могат, за да засегнат нашите хора.

— Също и нашите — присъедини се Барбър. — Кого имаш предвид, Майк?

Каза им и те го зяпнаха, не вярвайки на ушите си.

— Сериозно ли говориш? — попита американецът.

— Съвсем сериозно — отвърна спокойно Мартин.

— По дяволите, Майк, такова искане трябва да се отправи до… до министър-председателя.

— И до президента — допълни Барбър.

— Добре де, нали напоследък сме големи приятели, защо не? Искам да кажа, ако работата на Йерихон наистина ще спаси живота на съюзнически войници, прекалено много ли е да ги помолим да се обадят по телефона?

Чип Барбър погледна часовника си. Във Вашингтон беше със седем часа по-рано, отколкото в Персийския залив. В Лангли сигурно приключваха обяда си. В Лондон беше само два часа по-рано, но старшите служители сигурно си бяха по местата зад бюрата.

Барбър хукна към посолството на САЩ и изпрати кодирано „светкавично“ съобщение на Бил Стюарт, оперативния заместник-директор, който, след като го прочете, го занесе на директора, Уилям Уебстър. Той пък, на свой ред, се обади по телефона в Белия дом и помоли за среща с президента.