20 години по-късно

— Заповед на краля, ти казвам. Чети и отговори или ще ти пръсна мозъка! По кой път тръгнаха?

Сержантът видя, че д’Артанян говори сериозно. — По пътя за Вандомоа — отговори той.

— През коя врата излязоха?

— През вратата на Сен Мор.

— Ако ме лъжеш, нещастнико — каза д’Артанян, — утре Ще бъдеш обесен!

— А вие, ако ги настигнете, няма да се завърнете, за Да ме обесите — промърмори сержантът.

Д’Артанян сви рамене, направи знак на отряда си и препусна.

— От тука, господа, от тука! — извика той, като се отправи към посочената врата на парка.

Но сега когато херцогът беше избягал, пазачът бе сметнал за уместно да завърти два пъти ключа на вратата. й беше принуден да отключи по същия начин, по който бе принуден и сержантът. Това отне още десет минути.

Превъзмогнал последната пречка, отрядът се понесе с предишната бързина.

Но не всички коне се носеха сега със същата пламенност; някои не можаха да издържат това бясно препускане; три спряха след един час; един падна.

Д’Артанян, който не се обръщаше, дори не забеляза това. Портос му го каза с обикновеното си спокойствие.

— Дано стигнем двамата! — рече д’Артанян. — Повече не ни трябва, те са само четирима.

— Така е — отговори Портос.

И той заби шпори в корема на коня си.

За два часа конете изминаха дванадесет левги, без да се спират, краката им започнаха да треперят, пяната от устата им изпръскваше дрехите на конниците, а потта проникваше под панталоните.

— Да починем малко, за да си отдъхнат тия нещастни животни — каза Портос.

— Да ги уморим, напротив, нека ги уморим, но да стигнем! — отговори д’Артанян. — Виждам пресни следи. Най-много преди четвърт час са минали оттук.

Действително краят на пътя беше изрит от копита. Следите се виждаха на залязващото слънце.

Те се понесоха отново; но след две левги конят на Мускетон се строполи.

— Добре! — каза Портос. — Ето че Фебюс пропадна!

— Кардиналът ще ви плати хиляди пистола за него.

— О! — възрази Портос. — Това не ме интересува.

— Тогава напред! Галоп!

— Да, ако можем.

И конят на д’Артанян отказа да върви по-нататък, дишането му спря; последният удар с шпорите го повали, вместо да го подгони.

— По дяволите! — извика Портос. — Ето и Вюлкен отиде!

— Пусто да остане! — д’Артанян се хвана за главата. — Значи трябва да спрем! Дайте ми вашия кон, Портос … Е, но какво правите, дявол да го вземе?

— Пусто и върло! — рече Портос. — Падам, по-скоро Баяр пада.

Докато Портос се измъкваше от стремената, както можеше, д’Артанян поиска да накара коня да стане, но видя, че от ноздрите му тече кръв.

— И трите! — каза той. — Сега всичко е свършено! В това време се чу цвилене.

— Шт! — извика д’Артанян.

— Какво има?

— Чувам цвилене.

— Сигурно цвили конят на някой от нашите войници, които ни настига.

— Не, това е пред нас.

— Тогава е друго нещо — рече Портос.

И се ослуша на свой ред, като се обърна към посочената от д’Артанян страна.

— Г господине — каза Мускетон, който изостави коня си на главния път и настигна пеша господаря си, — господине, Фебюс не издържа и …