Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
После, докато помагаше на господаря да се умие, Маса разгледа бялата му кожа и здравите му мускули. Много му беше интересно да види какви са мъжките устройства на гайджините, но господарят, преди да измие долната част на тялото си, кой знае защо, натири верния си слуга от стаята.
Закуската мина чудесно.
Коства му някое време, докато научи господаря да ползва пръчиците, но гайджините имат ловки пръсти. Така е, понеже са произлезли от маймуни — сами си го признават и хич не се притесняват.
Господарят го зарадва с отличен апетит, само че маниерът му да поглъща храната се оказа интересен. Първо отхапа малко парченце от сколопендрата, после сбърчи лице (явно от удоволствие), дояде го бързо-бързо, жадно удари голяма глътка ечемичен чай. Задави се с чая, закашля се, зина и опули очи. Така е и при корейците — те, когато искат да покажат, че им е вкусно, се оригват. Ще трябва следващия път да направи двойно повече, отбеляза си наум Маса.
След закуска имаха урок по език. Сирота-сан каза, че господарят иска да научи японски, не е като другите чужденци, дето изискват слугите да учат техния език.
Урокът Мина така: господарят показваше различни части на лицето, а Маса ги назоваваше на японски: око — ме, чело — хитаи, уста — кути, вежда — маю. Ученикът си записваше в една тетрадка и повтаряше. Произношението му беше смешно, но Маса, естествено, не си позволи и помен от усмивка.
На отделно листче господарят нарисува човешко лице, обозначи със стрелки различните му части. Дотук всичко беше ясно. Но след това започна да разпитва нещо съвсем неразбираемо.
Маса схващаше някои думи: „Ракуен“, сацумаджин, но така си и остана загадка за какво се отнасяха те. Господарят се преструваше, че седи със затворени очи, после скачаше, олюляваше се, размахваше ръка, кой знае защо бучеше врата на Маса с пръст, показваше му нарисуваното лице и казваше с въпросителна интонация:
— Ме? Кути?
В края на краищата остави Маса напълно объркан, въздъхна, разроши си косата, седна.
А после започна най-необичайното.
Господарят нареди на Маса да застане насреща му, опъна напред ръце със свити юмруци и взе да прави подканящи жестове: демек, удари ме с крак.
Маса изпадна в ужас и дълго отказваше: как може така — да удариш ондзин? Но пък си припомни една интересна подробност, която му беше разказала бившата приятелка. Тя бе наблюдавала през ключалката как мисионерът и жена му си прекарват времето в спалнята и бе видяла как госпожата само по черен корсет, но пък с ботуши за езда, бие сенсея с камшик по голия о-шири, а той я кара да удря още.
Сигурно такъв им е обичаят на гайджините, досети се Маса. Поклони се учтиво и лекичко удари господаря с крак в гърдите, между безсмислено вдигнатите ръце.
Господарят падна по гръб, но веднага скочи. Явно му бе харесало, помоли за още веднъж.
Сега беше се стегнал, следеше всяко движение на Маса, затова не успя да го удари веднага. Тайната на джуджуцу, тоест „изкуството на гъвкавия бой“, е да следиш дишането на противника. Знайно е, че силата навлиза в теб с въздуха и те напуска с въздуха — вдишването и издишването представляват редуване на сила и слабост, на напълване и опустошаване. Затова Маса дочака неговото вдишване да съвпадне с издишването на господаря и повтори атаката.
Господарят отново падна и вече беше напълно доволен. Все пак гайджините не са като нормалните хора.
Щом постигна онова, което искаше, господарят облече красив мундир и отиде в централната част на сградата да служи на руския император. А Маса поразтреби и се настани пред прозореца, откъдето се виждаше градината и отсрещното крило с жилището на консула (как се примиряват слугите да работят за човек с толкова позорна фамилия?).
Още сутринта Маса обърна внимание на камериерката на консула, девойката на име Нацуко. Усетът му подсказа, че има смисъл да жертва за нея малко време — можеше и да се получи.
Виждаше я как чисти, преминавайки от стая в стая. Тя не поглеждаше навън.
Маса отвори широко прозореца, постави огледалото пред себе си и се престори, че се бръсне, точно както преди малко го правеше господарят. Бузите на Маса бяха кръгли и абсолютно гладки, по тях благодарение на Буда нямаше никаква брада, но защо пък да не ги насапуниса с ароматната пяна?
Докато въртеше важно четката, Маса леко мърдаше огледалцето, опитвайки се да прати слънчев отблясък в очите на Нацуко.
Наложи му се да спре за малко, понеже в градината излязоха Сирота-сан и жълтокосата дъщеря на мъртвия капитан. Те седнаха на пейката под младото дръвче гинко и господин преводачът зачете нещо на глас от една книга като ръкомахаше оживено. От време на време хвърляше по някой поглед на госпожицата, тя пък седеше, свела очи и хич не го поглеждаше. Ех, уж учен човек, а не го бива да ухажва жените, съжали Маса преводача. Трябваше направо да й обърне гръб и едвам да й проговаря. Тогава тя нямаше да му се цупи такава, ами щеше да се затръшка — какво има, не изглеждам ли добре?