Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
И тъкмо този слой ни позволи след известно време да забележим, че в предния басейн се бяха породили кръгови вълни, които преминаха под висящия зид и се накъдриха леко при нашия постамент.
"Започва се!" — прошепна Магьосника.
Прозвуча много тревожно аз го усетих как вътрешно потръпна. Последица от сгромолясването ли беше? Или имаше и други причини?
Споменатите вълни ставаха все по-чести и по-големи. Нещо плуваше насам. Кой или какво? Човек в никой случай! Животни ли имаше тук, големи животни? Защото според радиуса на кръговете не можеше да се касае за нещо малко! И ето го че дойде… под зида… череп… две ключици… две чезнещи във водата лопатки… костите на две ръце, размахани за плуване… Познах го. Беше скелетът от каменната колона при втория страничен канал. Той доплува до постамента, спря, погледна нагоре и каза:
"Не един… а двама?! Клети, клети хора! Спасихте тялото, както аз някога моето… върху камък, който не знае милосърдие…! Но само за кратко, докато изнемогнете и се стопите с проклятия, превръщайки се в скелет както аз!"
"Ти кой си?" — попитах.
"Аз съм първото проклятие, което прокънтя тук. А ти?"
"Аз съм, може би, може би първата благословия."
Скелетът удари по водата с костеливите ръце, изплувайки чак до прешлените на кръста, и извика:
"Правилно ли те разбрах? Ти не искаш да проклинаш, а да благославяш, благославяш?"
Гласът му прокънтя към предния басейн.
"Благославяш… благославяш… благославяш… благославяш!" — отекна от колона на колона като заповед към мъртвите да се събудят.
"Това ще ги разбуди — каза той, — всички, всички, всички. Защото такава дума тук никога не е прозвучавала!"
И те заприиждаха, много, много, много! Нечуто, напълно нечуто! Глава до глава се събираха зад него! Глава до глава се измъкваше множеството под надвисналия зид навън в невидимостта. Как ме покърти това! Така вероятно ще се почувства последният човек, когато се издигне чукът, за да оповести часа на Съда. Благословия или проклятие? Беше тихо, тихо. Никой не помръдваше вече глава, никой не раздвижваше водата. Само Магьосника трепереше тук горе при мен, понеже всички, всички празни очни кухини се бяха вперили в нас. А Скелета заговори:
"Днес е първият ден на новия месец, денят, в който сме се събудили от нашия сън, за да изпълним някогашното си решение. Денят по делото на нашето отмъщение!"
Той придаде на последната дума такъв акцент, че екотът в предния басейн доби въздействието на прибой. "Отмъщение… отмъщение… отмъщение… отмъщение!", повтори там ревящо ехото. Последва шумно скърцане, пукане, хрущене, сякаш скалата се разпукваше, а сетне се разнесе онзи проточен, съскащ звук, който предупреждава за образуването на пукнатина в леда.
"Чухте ли колко мощно разтърсва само думата колоните? — попита ни той. — А как ли ще се раздрусат при нашата сила! Хилядолетия наред ние ги подкопавахме, прогризвахме тяхната здравина, и рушахме равновесието им, докато го намалихме дотолкова, че може да изчезне веднага щом поискаме! Това е половината от нашето дело — разрушение!"
"Разрушение… разрушение… разрушение… разрушение!" — прогърмя вън отгласът и отново се разнесе опасното скрибуцане по ронещата се скала на потона. А че действително се ронеше, разбрахме от цопванията на отломките във водата. Скелетът се заслуша в тези шумове, докато престанаха да се чуват, и продължи:
"Но ние рушим, за да създаваме. Унищожим ли цялата измама там вън, ще докараме на показ в тези помещения истината. Потъне ли разтрошена там в смъртта скалата, тук ще й дадем форма и живот. И в същия ден, когато там отвъд всичко се сгромоляса, чудото отново ще се роди, камъните ще закрещят, че хората не искат да се вслушат в Бога! Вие не знаете при кого сте потърсили своето спасение. Проклятието е това, при чиито нозе сте клекнали! Проклятието, проклятието! То толкова често е прозвучавало тук, че трябва да се е превърнало в душа на камъка! А ние подривахме със сълзите си този камък. Взехме го с ноктите си. От кръвта на разбитите получавахме тъмната окраска на фона. Скоро делото ще бъде довършено. Само още две лунни денонощия, днешното и още едно, и фалшивата благословия ще потъне в нощта, а на бял свят ще излезе нашето проклятие, истината! Липсват ни само още словата за неговия цокъл, редовете, които трябва да бъдат казани там горе. Ние самите няма да можем да ги кажем, защото заедно с другото ще бъдем одобрени. И тези редове изисквам от вас."
"От нас? Защо?"
"Така беше решено. Последният, който дойде преди завършването, трябва да даде последното за делото. Това е текстът. Кой от двама ви е този?"