През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Можеш да му заплатиш. Ще говоря с него.
— Няма да му платя. Ако мъжът не бе искал да ни ограби, нищо лошо нямаше да му се случи.
— Но, ходих, след като настъпи денят, ще ви избият до крак!
— Въпреки че ти дарих свободата и живота?
— Да, ти беше добър с мен и затова искам да те предупредя. Ще ви вземат конете, оръжията и парите и няма да ви позволят да напуснете селото, докато не предадете всичко. А и синът на убития ще иска да отмъсти.
— Няма да получат нито парите, нито нашите оръжия и коне, а животът ми е в ръцете на Бога, а не на някакъв си кюрд. Вие видяхте оръжията ни, когато стрелях по дървото и клона. Ще се запознаете с истинската им сила, щом хората ви станат наши мишени.
— Ходих, оръжията ви не могат да сторят нищо, защото ще се укрием в двете къщи отсреща и ще стреляме през прозорците, без да можете да ни видите.
— Значи ще ни обсадите! — забелязах аз. — Няма да продължи дълго.
— Знаем го. Вие нямате никаква храна и вода за пиене и накрая ще ни дадете това, което искаме — каза младият кюрд.
— Още не се знае. Кажи на баща си, че сме приятели на бея от Гумри.
— Няма да ме послуша. Един кон е по-ценен, отколкото приятелството на някой бей.
— Няма какво повече да си кажем. Можеш да си вървиш. Тук е камата ти!
— Ходих, ние ще ви вземем конете и всичко останало, но ще ви почетем като храбри и достойни хора.
В нашето положение подобно нещо можеше да ми каже само някой кюрд. Оставих го да си тръгне, а зад мен се дочуха високи гласове.
— Сър — извика Линдси. — Вие го пускате?
— Така ще бъде по-добре за нас.
— Кажете! Какво каза! Трябва всичко да зная! Йес!
Разказах им за разговора си с кюрда. Новината, че малкоегун-дът е искал да ни нападне, бе посрещната с доста цветисти изрази.
— И ти пусна младежа да си ходи, ефенди?— каза Мохамед Емин с укор. — Защо?
— Първоначално от съчувствие, но после — от пресметливост. Ако го оставехме тук, щеше да ни пречи, а и трябваше да го храним, когато храната не достига и за нас. Но сега той е изпълнен с благодарност и ще ги съветва да се помирим, а не да задълбочаваме разпрата. Не знаем какво ще се случи и ще действаме необезпокоявани и в безопасност само ако сме сами.
Моите думи получиха одобрението на всички. Вече не можехме да заспим и решихме да бъдем нащрек.
Халеф ме побутна по рамото и каза:
— Сихди, сега имаш време да погледнеш подаръка, който мъжът в Амадие даде за теб. Наистина, бях го забравил.
— Донеси го! — наредих му аз.
Отворих пакета и не можах да сподавя възклицанието си. Под обвивката се показа красиво, безупречно изработено сандъче. Но и то не представляваше нищо в сравнение със съдържанието му — персийски калюн за пушене по време на езда. За тази скъпоценна лула дори и англичанинът ми завиждаше. Жалко, че не можех веднага да запуша, защото имахме само няколко глътки вода.
— А на теб какво ти даде? — попитах Халеф.
— Пет златни меджидиета, сихди. Понякога е добре, когато Аллах позволява на отровното биле да расте, както ти нарече онези гроздове.
Щом започна да се развиделява, се отправихме на покрива, откъдето можехме да наблюдаваме по-голямата част на селото. Само в далечината забелязахме няколко мъже, които като че ли наблюдаваха къщата. Наоколо не видяхме никого. Не след дълго обаче вратата на една от отсрещните къщи се отвори и излязоха двама мъже, които се насочиха към нас. На половината път те спряха.
— Ще стреляте ли? — попита единият.
— Не, защото още нищо не сте ни направили — им отвърнах.
— Ние сме без оръжия. Може ли да приберем мъртвия?
— Елате горе!
Халеф слезе, за да отключи вратата, и двамата кюрди се изкачиха на покрива.
— Роднини ли сте на мъртвия? — заговорих ги аз.
— Не, ако бяхме негови роднини, нямаше да се качим при теб.
— Защо?
— Можем по-добре да отмъстим, ако не ни познаваш.
Отново поука, която ми показваше, че човек се учи, докато е жив.
[#1 Наргиле. — Бел. нем. изд.]
— Добре! — казах аз. — Отнесете мъртвеца.
— Най-напред трябва да ти предам послание от малкоегунда. Той ти благодари, че си освободил сина му, който беше в твоите ръце.
— Това ли е всичко?
— Той иска от вас конете, оръжията и парите, които носите. После можете да си тръгнете по живо по здраво. Дрехите ви няма да вземе, защото си пощадил сина му.
— Кажете му, че нищо няма да получи.
— Сигурно ще премислиш, ходих. Имаме и друго послание за теб.
— От кого?