Пътят на кралете (том I)

— Вероятно — подхвана бавно той, — не си чул правилно. Не бих обидил сина ти. Това няма да е… разумно от моя страна.

Двамата се гледаха, разбраха се и Далинар кимна. Садеас също — отсечено кимване. Нямаше да оставят взаимната им омраза да застраши краля. Острите думи бяха едно нещо, а предизвикващите дуел обиди — съвсем друго. Не можеха да поемат подобен риск.

— Добре — продума Елокар. Позволяваше на своите върховни принцове да се състезават и да спорят за положение и влияние. Вярваше, че това ги прави по-силни и малцина го опровергаваха; това беше установен метод за управление. Далинар все по-малко се съгласяваше с него.

Обедини ги…

— Предполагам, че можем да приключим с това — каза Елокар.

Застаналият до него Адолин изглеждаше разочарован — като че ли наистина се надяваше баща му да призове Меча си и да се изправи срещу Садеас. Самият Далинар усещаше как кръвта му ври, Вълнението го изкушаваше, ала той го потисна. Не. Не тук. Не сега. Не и докато Елокар се нуждаеше от тях.

— Вероятно можем да свършим, Ваше Величество — каза Садеас. — Обаче се съмнявам, че точно този спор между мен и Далинар някога ще приключи. Поне докато не се научи отново да действа както трябва да действат мъжете.

— Казах, че това е напълно достатъчно, Садеас — отговори Елокар.

— Напълно достатъчно ли казахте? — додаде един нов глас. — Вярвам, че и една дума от Садеас е „напълно достатъчно“ за всеки. — Шутът си проправи път сред адютантите, с чаша вино в ръка и с препасана сребърна сабя.

— Шуте! — възкликна Елокар. — Кога пристигна тук?

— Настигнах хората Ви точно преди битката, Ваше Величество — отвърна шутът с поклон. — Щях да разговарям с Вас, ала чудовището ме изпревари. Чувам, че разговорът с него е бил твърде освежаващ.

— Значи си пристигнал преди часове! Какво си правил? Как съм могъл да пропусна да те срещна тук?

— Имах… да се погрижа за някои неща. Но не се удържах далеч от лова. Не бих искал да Ви липсва моят разум.

— Засега се справям добре.

— И все пак бяхте неразумен.

Далинар изучаваше облечения в черно мъж. Какво можеше да каже за шута? Наистина беше умен. И все пак си позволяваше прекалено голяма свобода в мислите, както показа по-рано с Ренарин. Около този шут имаше нещо особено и Далинар не можеше да го разбере напълно.

— Сиятелни Садеас — подхвана шутът и сръбна от виното. — Ужасно съжалявам да Ви видя тук.

— Аз пък мислех — сухо отвърна Садеас, — че би се радвал да ме видиш. Като че ли винаги толкова много те забавлявам.

— За нещастие, това е вярно — рече шутът.

— За нещастие ли?

— Да. Разбирате ли, Садеас, с Вас нещата са прекалено лесни. Някое неграмотно полуумно ратайче с махмурлук може да Ви вземе на подбив. Не ми е оставена необходимостта да се старая, понеже самата Ви същност е подигравка с моите подигравки. И така се оказва, че с чистата си глупост Вие ме карате да изглеждам бездарен.

— Елокар — каза Садеас, — наистина ли трябва да търпим тази… твар?

— Харесвам го — отговори с усмивка Елокар. — Разсмива ме.