Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
И Паран неволно, инстинктивно се отправяше към големите осветени и многолюдни улици. Светлината и тълпата го привличаха, завладяваха го, замайваха го. Сетне, когато му омръзваше да се шляе, да скита из движещото се множество, когато видеше, че минувачите оредяват и тротоарите се опразват, ужасът от самотата и тишината го тласкаха към някое голямо кафене, пълно с посетители и светлина. Той отиваше там, както мухите прелитат към пламъка, сядаше пред някоя кръгла масичка и си поръчваше чаша бира. Пиеше я бавно, обезпокоен всеки път, когато някой посетител ставаше да си отива. Искаше му се да го улови за ръка, да го задържи, да го помоли да остане още малко, защото много се боеше от онзи миг, когато келнерът, застанал прав пред него, щеше да каже ядосано: „Хайде, господине, затваряме!“
Защото всяка вечер той оставаше последен. Виждаше как внасят масите, как угасяват една по една лампите освен две — над неговата маса и над касата. Гледаше съкрушено как касиерката брои парите си и ги заключва в чекмеджето и си отиваше, изтласкан навън от прислугата, която мърмореше: „Този сякаш е пуснал корени тук. Човек би казал, че няма къде да спи.“
И щом се озовеше сам в тъмната улица, започваше отново да мисли за малкия Жорж и да си блъска главата, да се измъчва с въпроса — дали той е бащата на детето си?
Така той доби навика да ходи в бирарията, където сред непрекъснатата блъсканица на посетителите човек почва да се чувствува близък с това мълчаливо общество, където тежкият дим на лулите приспива тревогите, а гъстата бира прави мисълта ленива и успокоява сърцето.
Той прекарваше живота си там. Щом станеше сутрин, отиваше да намери в бирарията подобни нему хора, за да има с какво да занимава очите и мисълта си. След това, понеже го мързеше да се движи, започна и да обядва там. Към обед почукваше с подложката на чашата си по мраморната масичка и келнерът бързо му донасяше чиния, чаша, салфетка и храна. След като свършваше обеда, изпиваше бавно кафето си, с поглед, прикован в стъкленицата коняк, който му даряваше цял час пълна забрава. Той потапяше в коняка първо устните си, сякаш за да опита вкуса му, поемайки течността само с върха на езика си. После го изливаше в устата си капка по капка, отметнал назад глава: плакнеше полека небцето, венците, цялата си уста със силното питие, смесвайки го със слюнката, която бликваше при това съприкосновение. Сетне поглъщаше разредения със слюнка коняк, като съсредоточаваше цялото си внимание в това усещане как течността се плъзга по гърлото му чак до дъното на стомаха.
След всеки обед изпиваше за един час по три-четири чашки, които лека-полека го замайваха. Тогава отпускаше глава на гърдите си, затваряше очи и задремваше. Събуждаше се към средата на следобеда и веднага протягаше ръка към чашата с бира, която келнерът поставяше пред него още през време на съня му; след като я изпиеше, той ставаше от покритото с червено кадифе канапе, повдигаше панталоните си, издърпваше надолу жилетката си, за да закрие бялата линия, която се виждаше между тях и нея, изтърсваше яката на сакото си, изтегляше маншетите на ризата си навън и после се залавяше отново за вестниците, които беше прочел още сутринта.
Почваше да ги чете отново от първия до последния ред, включително и рекламите, съобщенията за търсене и предлагане на работа, малките обявления, борсовия бюлетин и програмите на театрите.
Между четири и шест часа отиваше да се поразходи из булевардите, за да глътне малко въздух, както сам казваше; после се завръщаше, сядаше на запазеното си място и поръчваше абсент.
Тогава завързваше разговор с постоянните посетители, с които се бе запознал. Коментираха заедно новините на деня, произшествията и политическите събития, докато настъпеше часът за вечерята. Вечерта прекарваше като следобеда до затварянето на заведението. Най-ужасният миг за него беше този, когато трябваше да се прибере отново в мрака на празната си стая, пълна с мъчителни спомени, с ужасни мисли и терзания. Не се срещаше вече с никого от старите си приятели, с никого от роднините си, с никого, който би му напомнил за миналия му живот.
И тъй като жилището му се превърна в ад за него, той си нае стая в един голям хотел, хубава стая на мецанина, за да може да гледа минувачите. В това обширно обществено жилище не беше вече сам; чувствуваше как хората гъмжат около него, чуваше гласовете отвъд стените и когато старите му рани започваха да го измъчват твърде много, застанал пред приготвеното за нощта легло и пред самотния си огън, той излизаше в широките коридори и се разхождаше като часовой край затворените врати, гледайки с тъга поставените пред всяка от тях един до друг по два чифта обувки — изящните дамски ботинки, сгушени до големите мъжки обувки; тогава си казваше, че всички тези хора сигурно са щастливи и спят сладко един до друг или прегърнати в топлата постеля.