Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай». Краткое содержание книги:
Жената открехна вратата и попита:
— Какво-какво?
— Гаражът…
— Той е там, оттатък.
Нурдин проследи погледа й и рече:
— Не виждам нищо.
— От горния етаж се вижда — обясни тя.
— А мъжът?
— Той беше някак странен. А през последните седмици не съм го виждала. Такъв един нисък, мургав.
— Нима постоянно наблюдавате гаража?
— Ами да. Вижда се от прозореца на спалнята ми…
Тя се изчерви. Сега пък къде сбърках, помисли си Нурдин.
— Държи го чужденец и наоколо се навъртат куп странни типове. Човек все пак би искал да знае…
Невъзможно му беше да разбере дали тя млъкна, или продължи тихо, защото вече не долавяше думите й.
— Какво му беше странното на ниския мургав мъж?
— Ами… смееше се.
— Смееше се?
— Да, страшно високо.
— Знаете ли дали сега в гаража има някой?
— Преди малко светеше, когато бях горе и гледах.
Нурдин въздъхна и си сложи шапката.
— Е, тогава ще отида да видя. Благодаря ви, госпожо.
— Няма ли… да влезете?
— Не, благодаря.
Тя отвори вратата двойно по-широко, погледна го тъпо и попита жадно:
— Ще има ли награда?
— За какво?
— Ами не знам.
— Довиждане.
Той пое в направлението, което тя му посочи. Чувствуваше, като че ли има компрес на главата си. Жената беше затворила веднага след него и сега вероятно стоеше на пост край прозореца в спалнята си.
Гаражът представляваше постройка от етернитови плоскости и ламаринен покрив, отделена от другите сгради. Толкова малък, че можеше да побере най-много две коли. Над вратата гореше електрическа крушка.
Нурдин дръпна едната половина на вратата и влезе.
Вътре стоеше зелена шкода „Октавия“, модел 1959 година. Ако не изглеждаше тъй разбита, вероятно можеха да й вземат четиристотин крони, помисли си Нурдин, който дълго време като полицай се бе занимавал с автомобили и всякакви тъмни сделки, свързани с тях. Под колата лежеше по гръб един мъж. Съвсем неподвижно. Виждаха се само два крака в син работен комбинезон.
Мъртъв, помисли си Нурдин. Побиха го тръпки. Забрави и Сундсвал и Югбьоле, където беше роден и отраснал. Приближи се до колата и бутна мъжа с крак.
Човекът подскочи като ужилен. Изпълзя и се изправи на крака. Застана пред него с лампата в ръка и втренчи слисан поглед в посетителя.
— Полиция — представи се Нурдин.
— Документите ми са в ред — каза бързо мъжът.
— В това не се и съмнявам — отвърна Нурдин.
Собственикът на гаража беше към тридесетте. Строен мъж, с кафяви очи, къдрава тъмна коса и грижливо сресани бакенбарди.
— Италианец ли си? — попита Нурдин, който не умееше да различава други чужденци освен финландците.
— Не, швейцарец. От немска Швейцария. Кантон Граубюнден.
— Говориш добре шведски.
— Живея тук от шест години. За какво става въпрос?
— Опитваме се да се свържем с един твой приятел.
— Кой?
— Не знаем как се казва.
Нурдин огледа мъжа в синия комбинезон и продължи:
— Той е по-нисък от теб, но малко по-пълен. С тъмни коси и кафяви очи. И доста дълга коса. Към тридесет и пет години.
Другият поклати глава.
— Нямам такъв приятел. Пък и не дружа с такова много хора.
— Казва се „толкова много“ — любезно го поправи Нурдин.
— Да, толкова много.
— Но казват, че тук идвали доста хора.
— Да. Идват младежи с коли. Искат да им ги поправям.
Помисли малко и обясни:
— Аз съм автомонтьор, работя в един сервиз на Рингвеген. Засега само сутрин. Всички тези немци и австрийци знаят, че съм тук и идват да им поправям безплатно колите. Повечето изобщо не ги познавам. В Стокхолм е пълно с тях.
— Мъжът, когото търсим, е носел черен дъждобран и бежов костюм.
— Съжалявам. Нищо не ми говори. Не мога да си спомня такъв.
— Какви приятели имаш?
— Приятели? Няколко немци и австрийци.
— Днес идвал ли е някой от тях?
— Не. Всички знаят, че съм зает. Работя над тая кола денонощно.
С омасления си пръст посочи автомобила и добави:
— До Коледа искам да я оправя, за да посетя родителите си.
— В Швейцария?
— Да.
— Няма да ти е леко.
— Не. Купих я само за сто крони. Но ще я оправя. Аз съм добър монтьор.
— Как се казваш?
— Хорст. Хорст Дике.
— А моето име е Улф. Улф Нурдин.
Швейцарецът се усмихна с безупречни бели зъби.
Правеше впечатление на симпатичен и способен млад мъж.
— Е, Хорст. Значи, не знаеш кого имам пред вид?
Дике поклати глава.
— Не. Съжалявам.
Нурдин не се разочарова никак. Всъщност просто бе ударил на камък, както се и очакваше. Да не бяха тъй зле със следите, едва ли някой щеше да си губи времето с този сигнал. Но още не искаше да се предава, пък и мисълта за метрото, с неговото гъмжило от мрачни физиономии и влажни дрехи, не го привличаше кой знае колко. Швейцарецът очевидно се опита да му помогне, като попита: