Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Внезапно Ескоргол млъкна, затвори очи и подир малко рече:
— Виж ти! Чувам някой да иде!
Станах, доближих се до тесния, разположен току над бойните площадки прозорец и се взрях в черния път, който от завоя на Бьоните свиваше насам, към порталната кула, но не видях жива душа и освен няколко птичи крясъка, не чух нищо. Самсон застана до мен и също взе да се ослушва. Междувременно Ескоргол, който беше грабнал подпряната до леглото му аркебуза, затвори отново очи, вслуша се за миг, сетне положи оръжието си на пода и каза:
— Иде сам и е бос.
После се присъедини към нас и на свой ред се вторачи над главите ни във все така безлюдния път. Франсоа дори не помръдна от мястото си, унесен не в мисли, а в една-едничка мисъл.
След малко в края на идещия насам откъм Бьоните път се появи отначало нечия глава, сетне раменете и накрая цялото тяло. Походката не оставяше място за съмнение — жена беше. Когато наближи, забелязах, че косата й е толкоз черна, та едва очите й се виждаха, а и е твърде оскъдно облечена и поради туй с крака съвсем наяве и полуоголени гърди, но инак снажна и с вид горделив въпреки дрипите си.
— Що искаш, моме? — подвикна й Ескоргол от прозореца, като я оглеждаше с поглед едновременно жаден и недоверчив. — Ако ще просиш, хич не се и спирай! Днес милостиня не даваме.
— Не съм просякиня! — гордо отвърна девойката. — Дошла съм да поговоря с господарите на Мепеш за каменаря Йона.
— Че аз те знам тебе! — възкликнах аз и се надвесих от прозореца. — Ти си Сарацинката, дето преди четири години главатарят на румите ни я остави като заложница, а чичо Совтер прати на работа във Волпери в Монтиняк.
— Същата съм, Сарацинката! — потвърди тя и вирна глава, сякаш името й бе титла някаква.
— Щом я познавате — рече Ескоргол и подаде на всеки от нас по един кинжал, — слезте да й отворите малката вратичка, но след туй веднага пуснете пак и трите резета! Аз оставам да вардя тук!
Спуснах се тичешком по тясната вита стълба, която от другата страна на огнището продължаваше описаната преди малко от мен стълба за горния етаж и имаше същите размери, но бе далеч по-неприветлива, тъй като в приземната си част се осветяваше единствено от разположените на лакът разстояние една от друга бойници, откъдето човек можеше, без да се излага на опасност, да обстрелва неприятелите, в случай, че разбиеха портата. Самсон ме следваше по петите и в момента, в който вдигнахме едно подир друго трите резета на малката врата, ние застанахме от двете й страни и скрихме кинжалите зад гърба си, както ни беше учил баща ни. Сетне опънах веригата, която позволяваше на вратата само да се открехне, и превилата се одве Сарацинка се провря странишком през тесния процеп. Едва-що влязла, аз светкавично я сграбчих за ръката и като опрях върха на ножа в гърлото, заповядах й да не шава, докато Самсон отново не залости вратата. Сторил това, той изви другата й ръка на гърба и на свой ред я подпря с кинжала си между плешките, като й заяви, че сега ще бъде претърсена от мен. Затъкнах кинжала в пояса си и отначало изключително сериозно се захванах да я обискирам, като надзърнах дори и в малката й кошничка, която се оказа празна. След като се убедих обаче, че оскъдното й, при това твърде парцаливо облекло не крие никакво оръжие, обискът ми навакса по времетраене онова, което бе изгубил като придирчивост.
Кършейки снага, Сарацинката се разкикоти, стрелна ме с искрящ поглед изпод катраненочерната си грива и възкликна с насмешлив и едновременно подрезгавял глас:
— Бога ми, млади гос’ине, не ще и дума, че за четири години много сте пораснали, като гледам начина, по който ме тършувате! Я по-добре кажете на рижавия си брат да не ме мушка чак толкоз в гърба. — И потръпвайки, добави през смях: — Не нося никакви други оръжия, освен ония, дето погубват мъжете!
— От тях обаче имаш в изобилие! — не й останах длъжен аз и така я погледнах, че цяла се разтресе. — Самсон, прибери ножа и вдигни решетката! — обърнах се аз към брат ми, без да изпускам ръката на Сарацинката, но вече не от необходимост някаква, а просто защото ми беше приятно да усещам под пръстите си нейната стегната, свежа плът, пък и бях силно очарован от това тъй ненадейно посещение по време, когато бяхме обречени на мъчителен плен зад мепешките стеки както поради размириците, така и от решението на съда, който ни бе обявил извън закона. Защото сега и дума не можеше да става да напуснем замъка, та дори и за да идем до Сарлат, където пак бяха взели връх най-върлите паписти.