Величието на Франция

Осем дни след кървавия разгром при Вергт и късно подир обед тримата с Франсоа и Самсон бяхме насядали около Ескоргол на първия етаж на порталната кула и го слушахме да нарежда някаква провансалска приказка. И макар че нашият пазач беше майстор на приказките, които разказваше със силен и звучен глас на чудесен окситански, различаващ се донейде от нашия перигорски, добре виждах, че големият ми брат го слушаше с половин ухо, особено когато нечии леки стъпки пробягваха над главите ни, отделени от този някой само с таван от кестеново дърво, дебел не повече от пус, който по нареждане на побратимството Фожане беше стъкмил толкова набързо, че през пролуките между дъските се процеждаше светлина. Стрелнах с лукав поглед Самсон, но все още толкоз непорочен и оползотворяващ нощите си за същото, за което и Барберин (не знаех кому, освен на Лукавия, дължах толкова искрени благодарности за това, че моите ангели — хранители в кулата имаха толкова здрав сън), той не откъсваше ясните си очи от лицето на Ескоргол, превърнал се цял в слух, като само от време на време свиваше вежди, случеше ли се да го озадачи някоя провансалска дума.

Току до голямото огнище, чийто пламък държеше пазача ни буден през зимните нощи, започваше изсечено в самата стена и водещо за горния етаж вито каменно стълбище, толкова усукано и тясно, че се бе наложило да вкарат през прозореца мебелите, предназначени за стаята, която Диан делеше с камериерката си. Нейното огнище се намираше на северната стена, наставено точно връз нашето, като преди да излязат над плочестия покрив двата комина се съединяваха в един. По заповед на баща ми сега в него гореше буен огън и речеше ли човек да се ослуша, поне така твърдеше Франсоа, можеше да чуе пукота и съскането на горящите цепеници.

На втория етаж витата стълба спираше пред масивна дъбова врата с две ключалки, по една от всяка страна, но на нашия етаж тя не беше затворена и се виждаха първите стъпала, засукващи се около подпорния каменен стълб и ярко осветени от едно изящно прозорче, издълбано в извивката на стената, което точно същата извивка скриваше от погледа ни, тъй че виждахме само нахлуващата през него искряща светлина на слънчевия следобед, къпеща майсторски изсечените от Йона златистожълти стъпала. Спомням си, че седях на една табуретка и облегнал се на стената, слушах Ескоргол, докато блуждаещият ми из стаята поглед току се спираше върху тази изящна, нежна и загадъчна вдлъбнатина, следваща виещите се нагоре около колоната стъпала чак до заключената дъбова врата, зад която живееше пленницата, виждана досега от нас само на прозореца и отдалеч. За мен това беше просто една приятна игра за въображението — ей тъй, между другото, но за клетия Франсоа, който според думите на Малката Еликс съвсем се беше смахнал по Диан, нещата стояха другояче. С втренчен, печален поглед и леко потрепващи устни, той се взираше в лъчистата спирала на стъпалата така, сякаш водеше към недостъпния вход на райските градини.