Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Непознатият, както се оказа, бе самоукият майстор на часовници и органист, дето свири „Лявониха“ на органа. Презимето му беше Згонник.
— Как можахте да го поправите?
— Тъй се случи — той сведе засрамен очи, — от малък имам нюх към всякаква механика. При това часовникът не беше повреден много. Откровено казано, не сполучих напълно. Часовникът трябваше да показва великдените, католическите и православните. А в онази ниша, дето е под циферблата, да сочи татарските и еврейските празници. За какво им е било да ги знаят — можеш ли ги разбра. Вероятно за някакви черковни изчисления. Но там вече не успях, не ми беше по силите.
— Че за какво ви е?
— Ами така. Всичко да е наред. Макар да не е нужно, но ще е приятно да знаем кога са тараският байрам, еврейските пости. За мое спокойствие. Всичко да бъде свършено, както трябва. Да се знае, че не сме по-глупави от някогашните.
Бях приятно изненадан. Майсторът разсъждаваше чудесно.
Сетне се разговориха, той и гостите се споразумяха на другия ден заедно да ловят риба и за тази цел да станат още в два и половина, час преди изгрев-слънце.
— По дяволите, неудобно е — обади се Адам. — Може би вие със Станислава сте запланували нещо друго за нас.
Искрено казано, зарадвах се, че няма да видят последния ден на безплодните ни напъни и стремежи, на безславното ни поражение. Затова излъгах от името на Сташка и от свое име:
— Ама никак. Утре имаме други намерения. Ще идем у един човек да прегледаме някои стари вестници и списания от времето на окупацията.
— Много интересно — продума Висоцки.
— Пък сетне… ще огледаме една стара могила — гробница. Не е далеч оттук.
— Още по-хубаво — успокоиха се тримата новоизпечени мускетари на риболова.
В това време току-що възникналата идилия бе нарушена от човека, който непрестанно ми се въртеше в краката.
Людвиг Лапатуха се зададе откъм махалата и седна на могилката на дванайсетина метра от нас. Начаса подхвана концерта си. Само че този път не толкова полифоничен като друг път.
— Махнете се… Вървете си… Моят дом, моята крепост… Зверове… Палачи… Във всички ви… Всички сте заклеймени. Клеймото на изродите. Нищо… Ще погинете… Скоро, скоро ще настъпи вашият час.
„Този ли е?“ — запита ме с поглед Лигановски.
Кимнах мълчаливо.
Тогава психиатърът ме учуди отново. За пръв път през живота си виждах как истински трябва да се разговаря, как безпогрешно да се държим с умствено увреден човек. Стана, приближи се твърдо, но без да бърза, до Лапатуха, като през цялото време го гледаше в очите. Седна по-долу от него, за да вижда очите му. Заговори го тихо, спокойно и разсъдително. Гледаше го неспирно, сякаш му внушаваше нещо като прочутите хипнотизатори или като старите врачки, които понякога владеели хипнозата не по-зле от Месинг.
Странно, истеричните нотки в гласа на Лапатуха се изгубиха, той също заговори тихо и почти спокойно. Трескавото поведение отстъпи мястото си на спокойния разговор, ръцете на лекаря и болния се движеха също спокойно. Тези ръце час по час се отпускаха ту върху коляното, ту върху рамото на събеседника.
Пред очите ни ставаше нещо вълшебно. Притихнахме, слисани от чудото, което ставаше пред нас.
След около четиридесет минути Лапатуха стана, стисна ръка на лекаря и произнесе почти спокойно, почти нормално:
— Умен човек сте. Разбирате… Но дори разумните трябва да се пазят. Земята е заразена. Аз също бях учен човек, а какъв съм сега?
Махна с ръка и си тръгна. Не с обикновената си разцентрована походка, а доста твърдо, сдържано. На завоя се обърна, помаха ни и се изгуби.
Лигановски въздъхна, приближи се и седна до нас.
— Е, как е? — запитах аз.
Лекарят вдигна рамене, помълча две минути и подхвана:
— Ех, не ми е паднал той в началото. Отдавна да е оздравял. Имало е някакви местни събития. Но времето си взема своето. Напълно е възможно след определен период да стане почти нормален…
— Но какво му е? — запита Ганчаронак.
— Знаете неговата история. Страшна е… С една дума, той е изградил сякаш отбранителна стена пред паметта си. Не иска да си спомня миналото. Опасно е. Мнозина в такива ситуации напълно забравят миналия си живот. Настъпва така наречената амнезия. Когато паметта на такива хора не се възстанови — всичко е изгубено. Те като правило забравят дори и името си. Още в началото ми се стори чудно, че този все пак помни нещо… И нещо се е възобновило в паметта му приблизително месец след трагедията. Обаче е осъзнал, че не помни всичко, че не иска да помни всичко. И в този смисъл се е почувствувал отчасти свободен: как ще ме хванете, като не съм напълно нормален, това не е лесно.