Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Май трябва малко да си щадиш нервите, приятелю — посъветва го Боб. Надигна чашката с кафе и я пресуши с удоволствие. — Е, поне не си толкова пристрастен към кафето, както по-рано. Колко бяха, десет чаши на ден?
— Горе-долу толкова. — Не, вече изобщо не пиеше кафе, за да може да спи, и дори го мразеше.
Спряха в Манхатън да вземат Хелън Хейбърн, после минаха по моста Триборо към Лонг Айланд. Зимното слънце светеше ясно и студено по брега, оскъдно огряваше бледата крайбрежна ивица и нервно проблясваше върху неспокойната вода. „Индия“ му заприлича на закотвен айсберг, а по-рано белотата й символизираше за него лятото. Като завиваше, за да влезе в паркинга, мярна му се продълговата яркосиня кола на Бруно. Спомни си как веднъж Бруно му бе казал, че конят, който яздил на въртележката, бил яркосин, и заради това купил колата. Видя го да стои под навеса на пристанището, видя го целия, с изключение на главата — дългия черен балтон и малките обувки, ръкавите и ръцете, пъхнати в джобовете, познатата поза на напрегнато очакване.
Бруно вдигна торбата с бирата и закрачи със срамежлива усмивка към колата, ала дори отдалеч Гай успя да забележи едва сдържаната му възбуда. Преметнал бе яркосин шал, досущ като цвета на колата му.
— Здрасти, здрасти, Гай. Така ми се искаше да те видя, докато си тук. — И с очи потърси подкрепа от Ан.
— Радвам се, че те виждам! — обърна се тя към него. — Запознай се с мистър Трийчър. Мистър Бруно.
Бруно поздрави.
— Не би ли могъл да си подредиш нещата така, че да дойдеш довечера за тържеството, Гай? Ще има доста хора. И вие също, всичките? — Отправи изпълнена с надежда усмивка и към Хелън и Боб.
Хелън отвърна, че е заета, инак с удоволствие би отишла. Гай погледна към нея, докато заключваше колата, и видя, че се бе опряла на ръката на Бруно, докато се преобуваше в мокасини. Бруно подаде торбата с бира на Ан, сякаш се канеше да си тръгва. Русите вежди на Хелън се сбърчиха разтревожено.
— Идвате с нас, нали?
— Не съм подходящо облечен — слабо се възпротиви Бруно.
— А, в яхтата има мушами колкото искаш — успокои го Ан.
Трябваше да наемат лодка с гребла от пристанището. Гай и Бруно заспориха любезно, ала настойчиво кой от двамата да гребе, докато накрая Хелън предложи да гребат заедно. Гай загребваше със замах, мощно, а Бруно внимателно спазваше ритъма, седнал до него на седалката в центъра. Гай усещаше, че докато се приближаваха към „Индия“, възбудата на Бруно ставаше все по-трескава и неудържима. Шапката му на два пъти отхвръква, докато най-после той се изправи й демонстративно я запрати в морето.
— И без това мразя шапки! — издума той и погледна към Гай.
Бруно отказа да се наметне с мушама, макар че от време на време пръски се сипеха над навеса. Вятърът бе прекалено силен за платна. „Индия“ навлезе в пролива със запален мотор. Боб управляваше.
— Пия за Гай! — извика Бруно, ала гласът му бе някак странно насечен, сподавен и нечленоразделен, както Гай сутринта бе забелязал още щом Бруно заговори. — Поздравления, приветствия! — Кой знае откъде измъкна красивата, украсена с плодове сребърна бутилка и я поднесе към Ан. Приличаше на могъща тромава машина, която не можеше да включи на съответните обороти. — Коняк „Наполеон“. Пет звезди.
Ан не пожела, ала Хелън отпи, понеже била позамръзнала, Боб също. Под брезента Гай държеше Ан за облечената в ръкавица ръка и се мъчеше да не мисли за нищо — нито за Бруно, нито за язовира, нито за морето. Непоносимо му беше да наблюдава как Хелън насърчава Бруно, да вижда любезната, леко смутена усмивка на Боб, загледан напред към руля.
— Някой да знае „Сутрешна мъглица росна“? — попита Бруно и придирчиво почисти ръкава си от пяна. С глътката от сребърната бутилка бе преминал границата, която го делеше от пиянството.
Бруно бе озадачен, че никой не желае повече от специално избраната напитка и никой не желае да запее. Срази го и забележката на Хелън, че „Сутрешна мъглица росна“ била тягостна. Той обичаше „Сутрешна мъглица росна“. Искаше му се да пее или да вика — изобщо да направи нещо. Кога друг път биха се събрали отново така? Той и Гай. Ан. Хелън. И приятелят на Гай. Мъчително се изви и от мястото си в ъгъла хвърли поглед наоколо, към тънката линия на хоризонта, която ту се появяваше, ту изчезваше зад вълните, към сушата, която се смаляваше зад тях, към вимпела на върха на мачтата, ала мачтата се клатушкаше и му се зави свят.
— Някой ден с Гай ще обиколим света, все едно, че е топка от желатин, и ще му вържем панделка! — обяви той, ала никой не му обърна внимание.