Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Изтича до стаята за гости. Бруно не беше там, ала зърна отмъстително смазан на топка вестник върху нощната масичка, а до него свойски се мъдреха монета от десет цента и две пенита. Зората нахълтваше през прозореца както тогава. Загърби прозореца и въздъхна, сякаш изхълца. Какво искаше да му покаже Ан с тази своя постъпка? Точно сега, когато беше наистина непоносимо — когато едната му половина беше в Канада, а другата тук и Бруно непрекъснато я стягаше като в клещи; Бруно, когото полицията вече не преследваше. Полицията го бе оставила да си отдъхне! Ала той вече бе преминал всякаква граница. На това не можеше да се издържи още дълго.

Влезе в спалнята, коленичи до леглото й и я събуди с целувка — уплашено, грубо, докато не усети ръцете й около врата си. Зарови лице в безразборно натрупаните меки чаршафи над гърдите й. Сякаш всичко трещеше и се люлееше наоколо, около двамата — и само Ан стоеше непоклатимо в центъра, а ритмичното й дишане бе единственият признак за нормално съществуване в един нормален свят. Съблече се със затворени очи.

— Липсваше ми. — Това бяха първите й думи.

Гай застана до долния край на леглото, стиснал юмруци в джобовете на халата си. Напрежението не го напускаше, сякаш бурята вече бушуваше вътре в него.

— Ще остана три дни. Липсвах ли ти?

Ан леко се понадигна в леглото.

— Защо ме гледаш така?

Гай не каза нищо.

— Видях го само веднъж, Гай.

— Защо трябваше изобщо да го виждаш?

— Защото… — Гай забеляза, че бузите й почервеняха като петното на рамото й. Беше я одраскал по рамото с брадата си. Никога не й бе говорил по този начин. И фактът, че тя търсеше разумен отговор, сякаш разпалваше още по-силно гнева му. — Защото се отби…

— Той винаги се отбива. Винаги телефонира.

— Е, и какво…

— Спал е тук! — избухна Гай и в този миг забеляза как Ан се сви — главата й незабележимо се повдигна, миглите й потрепнаха.

— Да. Предната нощ — отговори му твърдо и предизвикателно. — Отби се късно и го поканих да остане да пренощува.

В Канада му беше минало през ума, че Бруно може би ще я ухажва само защото Ан беше негова и че Ан може да го поощри само защото искаше да научи онова, което Гай не й бе доверил. Не че Бруно би си позволил нещо повече, ала допирът на ръцете им, мисълта, че Ан би позволила такова нещо и причината да го позволи, го измъчваше.

— И снощи ли е бил тук?

— Защо се притесняваш толкова от това?

— Защото е опасен. Не е съвсем с всичкия си.

— Не смятам, че те притеснява поради тази причина — изрече бавно тя с предишния твърд глас. — Не разбирам защо го защитаваш, Гай. Не разбирам защо не си признаваш, че именно той ми прати онова писмо и именно той почти те изкара от равновесие през март.

Гай се смръзна виновно, отбранително. Защо защитаваше Бруно, защо все трябваше да защитава Бруно! Сигурен бе, че Бруно не си бе признал за писмото до Ан. Просто тя, както и Джерард, навързваше нещата, използувайки различни факти. Джерард се беше отказал, ала Ан никога нямаше да се откаже. Ан разполагаше с неуловимите късчета и именно те щяха да оформят картината. Ала тя все още не се беше оформила. Щеше да отнеме време, още малко време — а през това време мъчението му щеше да продължи! Извърна се към прозореца с унило уморено движение — беше твърде сломен дори да закрие лице или да наведе глава. Нямаше смисъл да пита Ан за какво са си говорили вчера с Бруно. Някак си чувствуваше какво точно си бяха казали, още колко неща бе научила Ан. Изведнъж усети, че агонията на отсрочката ще продължи само определен период от време. Беше продължила по-дълго от всякакви логични предвиждания, както понякога животът продължава въпреки неизлечимо заболяване, това бе всичко.