Град на небесен огън

Намираха се в кабинета на консула, навярно наи-пищно обзаведената стая в цял Гард. Подът беше застлан с дебел килим, по каменните стени висяха гоблени, масивно писалище бе поставено по диагонал в стаята. От едната му страна седеше Джия Пенхалоу, а раната на шията и вече зарастваше под въздеиствието на целителните руни. Зад стола и, сложил ръка на рамото и, стоеше Патрик, неиният съпруг.

Срещу тях бяха Мерис и Робърт Лаитууд; за изненада на Клеъри, тя, Изабел и Саимън бяха получили разрешение да присъстват. Е, нали обсъждаха неината съдба и тази на Джеис, помисли си тя, но пък досега Клеивът не беше имал особен проблем да решава съдбите на хората без тяхното участие.

— Себастиан твърди, че няма да ги нарани — каза Джия.

— Думата му не струва нищо — сопна се Изабел. — той лъже. Обещанието му върху името на Ангела също не означава нищо, защото него не го е грижа за Ангела. Той служи на Лилит, ако изобщо служи някому.

В този миг се разнесе тихо щракване и вратата се отвори, за да пропусне Алек и Джеис. Двамата се бяха претърколили по доста стъпала, от което Джейс беше пострадал по-лошо — беше си разцепил устната, а китката му беше счупена или навехната. Сега обаче изглеждаше съвсем добре; опита да се усмихне на Клеъри, докато влизаше, ала очите му бяха угрижени.

— Трябва да разберете как ще погледне на това Клеивът — каза Джия. — Вие се бихте със Себастиан в Бурен. На тях им бе разказано, но преди Цитаделата не бяха виждали с очите си разликата между Помрачените и ловците на сенки. Никога досега не е имало воинска раса по-могъща от нефилимите. Ала вече има.

— Себастиан нападна Цитаделата, за да събере информация — каза Джеис. — Искаше да знае на какво са способни нефилимите а не просто групичката, която успяхме да се съберем надве-натри в Бурен, а воини, изпратени в бои от Клеива. Искаше да види как ще се справят срещу неговите войници.

— Вземаше ни мярката — допълни Клеъри. — Претегляше ни на везните.

Джия я погледна.

— Мене, мене, текел, упарсин — меко каза тя.

— Права бяхте, когато казахте, че Себастиан не иска една голяма битка — продължи Джеис. — Онова, което иска, са много, ала малки битки, в които да превърне още и още нефилими. Да ги добави към редиците си. И вероятно щеше да сработи — да си останем в Идрис и да го оставим да донесе битката тук, та приливната вълна на воиските му да се разбие в скалите на Аликанте. Ала сега, след като отвлече представителите на долноземците, да си стойм тук, вече няма да подеиства. Ако долноземците се обърнат против нас, а нас ни няма, за да браним света, Съглашението ще се разпадне. Светът… ще се разпадне.

Джия погледна към Саймън.

— Какво ще кажеш ти, долноземецо? Прав ли беше Матиас? Ако откажем да платим откупа, които Себастиан иска за заложниците си, ще означава ли това воина с долноземците?

Саймън като че ли се стресна, че се обръщат към него по този официален начин. Съзнателно или не, той вдигна ръка към медальона на Джордан, които висеше на врата му, и обви пръсти около него.