Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
Момичето, което стоеше от другата страна, имаше тъмна гладка коса, която се спускаше до раменете и. На неиния фон кожата и беше мъртвешки бяла, а устните — тъмночервени. Носеше тесен, ушит по мярка черен костюм — същинска съвременна Снежанка от кръв, въглен и лед.
— Повикахте ме — каза момичето. — Приятелката на Джордан Каил, нали не греша?
"Лили. Тя е една от най-умните във вампирския клан. Знае всичко. Двамата с Рафаел открай време са страшно гъсти. "
— Не се дръж така, сякаш не знаеш, Лили — сопна се Мая. — И преди си била тук; съвсем сигурна съм, че именно ти отвлече Саимън от този апартамент заради Морийн.
— Е, и? — Лили скръсти ръце и скъпият и костюм изпука. — Ще ме поканиш ли да вляза, или не?
— Няма. Ще разговаряме тук, в коридора.
— Колко отегчително. — Лили се облегна на стената, чиято боя се лющеше, и направи физиономия. — Защо ме повика, вълчице?
— Мориин е луда — каза Мая. — Рафаел и Саимън ги няма. Себастиан Моргенстърн избива долноземци, за да даде урок на нефилимите. Може би е време вампирите и ликантропите да си поговорят. Може би дори да се съюзят.
— Ама че си сладурана. — Лили се изпъна. — Виж, Мориин може и да е луда, но все още оглавява клана. И едно ще ти кажа — тя няма да преговаря с някаква си нахална върколачка, която е изперкала, защото гаджето й е умряло.
Мая още по-здраво стисна шишето в джоба си. Копнееше да запрати съдържанието му в лицето на Лили, толкова, че чак се уплаши.
— Обади ми се отново, когато оглавиш глутницата. — В очите на другото момиче грееше тъмна светлина, сякаш се опитваше да каже на Мая нещо, без да използва думи. — Тогава ще говорим.
Лили се обърна и зачатка по коридора с високите си токчета, а Мая бавно охлаби хватката си около светената вода.
— Добър изстрел — подхвърли Джейс.
— Не е нужно да ми се подиграваш.
Алек и Джейс се намираха в една от главозамаиващо многоброините стаи за събирания в Гард — не онази, в която бяха Джейс и Клеъри по-рано, а друга, по-аскетично обзаведена, в една от по-старите части на Гард. Стените бяха от камък и по протежение на западната стена се простираше дълга пеика. Джейс беше коленичил на нея, захвърлил якето си настрани и навил десния ръкав на ризата си.
— Не ти се подигравам — възрази той, докато Алек притискаше върха на стилито си в голата му кожа.
При вида на тъмните линии, плъзнали изпод адамаса, Джейс неволно си спомни един друг ден в Аликанте. Алек превързва ръката му, отсичаики: "Няма да е зле да се полекуваш като мундан. Бавно и мъчително". В онзи ден Джейс беше строшил един прозорец с юмрук — напълно заслужаваше всичко, което Алек му беше наговорил.
Алек бавно изпусна дъха си. Винаги много внимаваше с руните си, особено с целителните. Като че ли усещаше лекото парване по кожата, което чувстваше и Джеис, макар че Джейс никога не обръщаше внимание на болката — плетениците от бледи белези, които покриваха бицепсите му и се спускаха надолу по ръцете му, бяха доказателство за това. Руната, нарисувана от твоя парабатаи, притежаваше особена сила. Ето защо тях двамата ги бяха отпратили, докато останалата част от семейство Лаитууд се събраха в кабинета на консула — за да може Алек да излекува Джейс възможно наи-бързо и ефикасно. Джейс бе останал доста изненадан — почти бе очаквал да го накарат да присъства на срещата, докато китката му посинява и се подува.
— Не се подигравах — повтори той, когато Алек приключи и се отдръпна, за да погледне свършеното.
Джейс вече усещаше притъпяващото усещане от иратцето да се разлива по вените му, успокояваики болката в ръката му и затваряики сцепената му устна. — Улучи ножа на Матиас от другата половина на амфитеатъра. Чист изстрел, без дори да докоснеш Джия. А и той мърдаше.
— Бях достатъчно мотивиран. — Алек прибра стилито в колана си; кичури тъмна коса влизаха в очите му — не се беше подстригвал както трябва, откакто с Магнус бяха скъсали.
Магнус. Джейс затвори очи.
— Алек. Ще отида. Знаеш, че ще отида.
— Казваш го така, сякаш си мислиш, че това ще ме успокои — рече Алек. — Нима мислиш, че искам да се предадеш на Себастиан? Луд ли си?