Град на небесен огън

— Те събират познание — отвърна Джия. — Не се занимават с воини и политика. Знаят какво се е случило в Бурен. Обсъждали сме магията на Себастиан, възможни цярове за Помрачените, начини да укрепим магическите бариери. За повече от това те не питат…

— А вие не казвате — довърши Закарая. — Значи, не знаят за Цитаделата и представителите?

Джия стисна челюст.

— Предполагам, ще ми кажеш, че трябва да им съобщя.

— Не — отвърна Закарая. Беше напъхал ръце в джобовете си; дъхът му образуваше бели облачета в студения, ясен въздух. — Няма да го кажа.

Стояха един до друг, в снега и тишината, докато, за неина изненада, той проговори отново:

— Няма да отида в Спираловидния лабиринт. Ще остана в Идрис.

— Нима не искаш да я видиш?

— Искам да видя Теса повече, отколкото всичко друго в света — отвърна Закарая. — Ала ако знаеше повече за онова, което се случва, тя би поискала да е тук, да се бие заедно с нас, а аз не искам да го сторя. — той поклати глава и тъмната му коса падна напред. — Открих, че след като се пробудих от живота си като Мълчалив брат, съм в състояние да не го искам. Може би е себичност. Не знам. Но съм сигурен, че магьосниците от Спираловидния лабиринт са в безопасност. Че Теса е в безопасност. Отида ли при нея, аз също ще бъда в безопасност, но също така ще се крия. Аз не съм магьосник, с нищо не мога да съм от полза на Лабиринта. Ала мога да бъда полезен тук.

— Би могъл да отидеш в Лабиринта и да се върнеш. Ще е сложно, но мога да поискам…

— Не — тихо каза Закарая. — Не мога да се изправя очи в очи с Теса и да скрия от нея истината за случващото се тук. А още повече — не мога да се появя пред нея като смъртен мъж, като ловец на сенки и да не и кажа за чувствата, които изпитвах, когато бях… — той не довърши. — Че чувствата ми не са се променили. Не мога да и предложа това, а после да се върна в място, където може да бъда убит. По-добре да си мисли, че за нас никога не е имало шанс.

— По-добре и ти да си мислиш същото — каза Джия, докато се взираше в лицето му, в надеждата и копнежа, изписани върху него толкова ясно, че всеки можеше да ги види. После погледна към Робърт и Мерис Лаитууд, които стояха на известно разстояние един от друг в снега. Недалече беше неината собствена дъщеря, Еилиин, облегнала глава в къдравата руса глава на Хелън Блекторн. — Ние, ловците на сенки, непрекъснато се излагаме на опасност, всеки ден, всеки час. Понякога си мисля, че сме толкова безразсъдни със сърцата си, колкото и с живота си. Когато ги отдаваме, отдаваме ги до последното късче. И ако не получим онова, от което се нуждаем толкова отчаяно, как продължаваме да живеем?

— Мислиш, че може би вече не ме обича — рече Закарая. — След всичкото това време.

Джия не отговори. Та нали всъщност мислеше точно това.

— Основателен въпрос — продължи Закарая. — И навярно е така. Ала докато тя е жива, докато е добре и е щастлива, аз също ще открия начин да бъда щастлив, дори и да не бъда до нея. — той погледна към кладите, към удължаващите се сенки на мъртвите. — Кое е тялото на младия Лонгфорд? Онзи, който уби своя парабатай?