Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Никога няма да познаеш! — каза, а ръцете й бяха протегнати напред, с обърнати една срещу друга длани, сякаш носеше пакет.
И понеже думите бяха в ума ми, аз й отговорих:
— Seo leo gif heo blades onbiright abit aerest hire ladteow.
— Позна, но не съвсем.
— Някой таен обожател ни е подарил динозавър.
— Пак грешен отговор, но не по-малко прекрасен. Няма да ти кажа, докато не се изкъпеш, тъй като трябва да си чист, когато го чуеш.
— Онова, което чувам, е любовната песен на бабуин със син задник. — И бях прав — точно това гърмеше от всекидневната, където Алън умоляваше душата си с бунтовна слуз: „И когато реших, че за теб съм готов, всички гракнаха, че съм се подлъгал. Твоят поглед див разгаря плам нов, а всички твърдят, че съм се подлъгал.“
— Дали да не го изгоря на кладата, райска моя жено.
— Бас държа, че няма да го направиш. Особено след като ти споделя новината.
— Не мога ли да я науча некъпан?
— Не.
Минах през всекидневната. Синът ми отвърна на поздрава ми с одухотворения израз на сдъвкана дъвка.
— Дано е пленено сърцето ти влюблено.
— Ъ?
— Ъ, сър! Защото дочух, че някой го взел и го размазал по пода.
— Номер едно — каза. — На първо място в националните класации. Един милион плочи, продадени само за две седмици.
— Прекрасно! И бъдещето ясно ти взел си в ръце. — Докато се качвах по стълбите, се включих към повторението на припева: — „Твоят поглед див разгаря плам нов, а всички твърдят, че съм се подлъгал“.
По петите ми вървеше Елън с книга в ръка, с пръст, пъхнат между страниците. Нейният метод ми е ясен. Задава ми някакъв въпрос, който според нея може да ме заинтригува, като междувременно изплюва онова, което Мери се е канела да ми съобщи. Изпитва своего рода триумф, ако ми го каже първа. Не бих я нарекъл издайничка, макар да си е точно такава.
— Заключил съм се.
— Ама, татко…
— Казах, че съм заключен, госпожо Парников ревен, и наистина не ща да слушам. — Тръшнах вратата и се провикнах: — Моята баня е моята крепост. — И я чух да се смее. Когато чуя дете да се смее на шегите ми, ставам още по-подозрителен. Трих лицето си до зачервяване, после мих зъбите си, докато ми потече кръв от венците. Избръснах се, облякох си нова риза и в знак на бунт си вързах папийонката, която дъщеря ми ненавижда.
Моята Мери направо пърхаше от нетърпение, когато най-сетне застанах пред нея.
— Няма да повярваш!
— Seo leo gif heo blades onbiright. Казвай.
— Никога не съм имала по-добра приятелка от Марджи.
— Цитирам: „Изобретателят на часовника с кукувичка е мъртъв. Стара вест, но приятна!“
— Няма да познаеш: ще се грижи за децата, та да заминем сами на пътешествието.
— Това някакъв номер ли е?
— Не съм я молила. Сама го предложи.
— Жива ще я изядат.
— Направо са луднали по нея. Ще ги качи на влака в неделя и ще ги заведе в Ню Йорк. Ще отседнат в апартамента на нейна приятелка, а в понеделник ще присъстват на вдигането на новото знаме с петдесетте звезди пред Рокфелер Сентър, на парада и на всичко останало.
— Не мога да го повярвам.
— Нали е страхотна идея?
— Най-страхотната на света. А ние ще забегнем в хълмовете на Монток, госпожице Мишчице, нали?
— Вече се обадих и резервирах стая.
— Получих делириум. Ще се пръсна. Усещам как се надувам.
Бях се наканил да й съобщя за магазина, но от много новини накуп човек хваща запек. Ще изчакам и ще й го кажа, когато стигнем до баирите.
В кухнята се вмъкна Елън.
— Татко, онова розовото нещо е изчезнало от шкафа.
— В мен е. Тук, в джоба ми. Вземи го и го сложи на мястото му.
— Нали си ни казал никога да не го махаме оттам.
— И пак го повтарям, под страх от смъртно наказание.
Тя го сграбчи с някаква алчност и го понесе върху двете си длани към всекидневната.
Мери ме изследваше с необичаен, мрачен поглед.
— Защо си го взел, Алън?
— За късмет, любов моя. И се оказа, че действа.
Осемнадесета глава
Както следваше да се очаква, в неделя, на трети юли, валя — едри капки, по-мокри от обичайните. Пробивахме си упорито път сред мокрите насечени червеи на пътното движение, чувствахме се хем леко величествени, хем безпомощни и изгубени, като израснали в клетка птичета, изведнъж пуснати на свобода и изживяващи ужас, когато свободата им се озъбва насреща. Мери седеше с изправен гръбнак и ухаеше на току-що изгладен лен.