Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
Управителят беше в стаята си и проверяваше някакъв списък. Докато се регистрирахме, забелязах, че е с оредяла коса и почти нямаше нужда от бръснене. Имаше вид на човек, който е хем потаен, хем обича клюките, а нашата веселост явно бе подхранила надеждите му, че срещата ни е тайна, та се изкуших дали да не впиша в регистъра „Джон Смит и съпруга“ — хей така, колкото да му доставя удоволствие. Душеше около себе си да долови греха ни. Направо имах чувството, че вижда със своя тънък, дълъг нос, сякаш е къртица.
— Добро утро — казах.
Насочи носа си право към мен:
— Как спахте?
— Идеално. Питам се дали ще ми позволите да поднеса на една табла закуска в леглото на жена ми.
— Храна се сервира единствено в столовата от седем и тридесет до девет и тридесет.
— Но ако аз сам я занеса…
— Правилникът не разрешава.
— Няма ли начин само за днес да го нарушим? Нали разбирате как стоят нещата? — Подхвърлих му това, последното, понеже той се надяваше именно така да стоят.
За награда ми стигаше самото му удоволствие. Очите му се навлажниха, а носът му затрепери.
— Малко срамежливичка е, а?
— Е, разбирате какво имам предвид.
— Но не знам дали готвачът ще се съгласи.
— Помолете го и му кажете, че един долар наднича на пръсти от обвития в мъгла планински връх.
Готвачът се оказа грък, неспособен да откаже на долара. Понесох по чакълената пътека огромен покрит с покривка поднос, като по някое време го оставих на една грубо скована пейка, че да набера букетче от микроскопични полски цветенца за украса към кралската закуска на моята мила.
Може и будна да е била вече, но при влизането ми си направи труда да отвори очи с думите:
— Тук мирише на кафе. О! О! Какъв прекрасен съпруг… че… и… с цветя — и прочие нежности от този род, които никога не губят аромата си.
Закусихме, пихме по едно кафе, после по второ. Моята Мери седеше облегната на възглавницата и изглеждаше по-млада и по-невинна и от дъщеря си. Споделихме с уважение един на друг как хубаво сме спали.
С което настъпи очакваният от мен момент.
— Настани се удобно. Имам вести и тъжни, и хубави.
— Чудесно! Да не би да си купил океана?
— Маруло го е закъсал.
— Какво?
— Много, много отдавна влязъл в Америка без разрешение.
— Е, и?
— Сега го карат да си върви.
— Депортират ли го?
— Да.
— Но това е ужасно.
— Никак не е приятно.
— И какво ще правим сега? Ти какво смяташ да направиш?
— Край на игрите. Той вече ми продаде магазина — или по-точно продаде го на теб. Срещу твоите пари. Иска да разпродаде всичко, което има, а пък аз съм му симпатичен; затова на практика без пари ми го даде — само за три хиляди долара.
— Но това е ужасно. И какво значи — че ти вече си собственик на магазина ли?
— Да.
— И не си вече продавач! Не си продавач!
Зарови лице във възглавницата и се разрева — яко, с пълна гръд, както би ревнал един новоосвободен роб, на когото току-що са свалили оковите.
Излязох на куклената веранда и седях на слънце, докато тя се успокои, а след като се нарева, изми лицето си, среса косите си и си облече пеньоара, тя отвори вратата и ме повика. Вече бе променена и щеше да си остане променена. Нямаше нужда да ми го казва. Навиреният й врат обясняваше всичко. Вече можеше да върви с изправена глава. Отново бяхме благородници.
— Няма ли начин да помогнем някак си на господин Маруло?
— Боя се, че няма.
— И как е станало? Кой го е надушил?
— Нямам представа.
— Но той е добър човек. Не бива така да се отнасят с него. Той как понася цялата работа?
— С достойнство. С чест.
Тръгнахме по плажа, както можеше да се очаква, седяхме на пясъка, събирахме ярки мидени черупки и си ги показвахме един на друг, както си следва, разменяхме си обичайните мъдрости за майката природа, за морето, въздуха, светлината и охлажданото от вятъра слънце, все едно, че Създателят се ослушваше да чуе комплиментите ни.