Зимата на нашето недоволство

— Ако няма, ти достойно ще ги заместиш.

— Не бива да правиш неискрени комплименти.

— Засега няма. Търси отбивка тука някъде. На табелата трябва да пише „Муркрофт“.

Така и пишеше, а най-хубавото на този тънък вретеновиден край на Лонг Айлънд е това, че дъждът попива в земята, без да образува кал.

Предоставиха ни отделен куклен дом — свеж и на каренца — с две единични легла с дебели матраци, каквито се виждат по телевизионните реклами, пухкави като кифлички.

— Това никак не ми харесва.

— Глупчо! Винаги можеш да протегнеш ръка.

— Мога много повече от това да направя, малка моя мръснице.

Вечеряхме в мазно достойнство с мейнски омари на скара, които прокарвахме с бяло вино — сума ти бяло вино, та очичките на моята Мери да блеснат, после се заех да я наливам прелъстителски с коняк, докато собствената ми глава забуча. Тя обаче помнеше номера на нашия куклен дом и тя успя да нацели ключалката. Не бях достатъчно нашльокан, че да не се възползвам от нея, но все си мисля, че ако искаше, нямаше да й е трудно да се измъкне.

След това, отпусната до болка, задряма с глава, положена на дясното ми рамо, засмяна и издаваща тихи прозявчици.

— Притеснява ли те нещо?

— Що за мисъл? Та ти вече сънуваше, преди да беше заспала.

— Толкова труд хвърляш, за да съм щастлива. Но не мога да те проумея. Наистина ли си разтревожен? Мигове на необичайно прозрение — последните стъпала към съня.

— Да, разтревожен съм. Това успокоява ли те? Не бих желал да повтаряш казаното от мен, но небето се срутва и едно парче току-що падна върху опашката ми.

Тя вече се бе унесла със своята езическа усмивка. Измъкнах полека ръката си изпод нея и се изправих между двете легла. Дъждът бе спрял, само от покрива продължаваше да капе, а милионите капчици отразяваха бляскавите образи на лунния сърп.

— Beaux reves74, скъпа моя. Не позволявай на небето да падне отгоре ни!

Моето легло бе хладно и възмеко, но пък от него виждах как острата луна разсича бягащите откъм морето облаци. И дочух призрачния вой на чапла. Кръстосах пръсти и с двете ръце — „заключ“ поне за малко. Двоен „заключ“. В края на краищата на опашката ми падна само едно грахче.

Утрото може и с трясък да бе пристигнало, но аз не го чух. Когато дойдох на себе си, то вече бе златистозелено, тъмно от изтравничето и бледо от папратта, и жълто-червено от мокрия пясък на дюните, а недалеч оттук Атлантикът блещукаше като ковано сребро. Един дъб с възлест ствол непосредствено до къщата ни бе развил около корените си мъх с големината на възглавница, с накъдрена седефено сива повърхност. Между селцето от куклени домове се виеше постлана с чакъл пътека, водеща до покритото с дървени плочки бунгало майка, където се продаваха пощенски картички, сувенири и марки и в което се помещаваше рецепцията и кукленската столова с покривки на сини карета.