Зимата на нашето недоволство

— В какъв смисъл „почтен“? Моят шеф никога нищо не е дал даром. Стиснат е до безкрай.

— Знам. И всичко се дължи на нас. Разказа ми цялата си история и му вярвам. Преди да дойде, научил думите, изписани в основата на Статуята на свободата. Наизустил диалектен вариант на Декларацията на независимостта. Думите в Закона за правата на човека били огнени. Но взели, че не го пуснали. Той все пак успял да влезе. Помогнал му добър човечец — взел му всичко, което имал, и го пуснал да доджапа до брега. Доста време му трябвало да проумее американския начин на живот, но все пак се научил… и то добре се научил. „Без пари нищо не става! Грижи се за Номер едно!“ Та той се е научил. Никак не е глупав. И добре се е грижил за Номер едно.

Всичко това бе накъсано от клиенти, така че не доведе до някаква драматична кулминация, а си остана поредица от кратки изречения.

— И точно затова не го заболяло, че някой го предал.

— Предал ли?

— Че колко му е? Едно обаждане по телефона.

— И кой е този човек?

— Откъде мога да знам. Министерството ни е една машина. Нагласяваш копчетата и то започва да изпълнява всички процедури като някаква автоматична пералня.

— Той защо не е направил опит да се изплъзне?

— Защото е уморен, каталясал е до мозъка на костите си. А и му е писнало. Имал някакви скътани пари. Иска да се връща в Сицилия.

— Това с магазина обаче все още не мога да го проумея.

— В това отношение не е по-различен от мен. С мошениците знам как да се оправям. Това ми е работата. Обаче почтеният човек направо ме пошашавява, гръмва ме. Така станало и с него. Появил се човек, който не се мъчел да го измами, да го окраде, не се оплаквал, не му просел. Опитал се да научи глупака как да оцелее в страната на необятните възможности, но оня отказал да се учи. Сума ти време изпитвал страх от теб. Мъчел се да проумее какъв е номерът ти в живота, докато най-сетне схванал, че твоят номер е да си честен.