Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
Светлината в магазина примигваше от минувачите по улицата. Разрових се из останките от деня да намеря думите на Уолдър и изражението, с които ги произнесе: „Полицейски съд в стил «направи си сам». Всяко нарушение се заплаща. Та чрез теб той внася нещо като депозит, така да се каже, за да не угасне светлината.“ Точно така го рече човекът. Уолдър в своя безопасен свят на мошеници, разтърсен от единствен блестящ лъч почтеност.
Та да не угасне светлината. Дали точно така се е изразил Алфио? Съмнявам се, че Уолдър можеше да го потвърди, но пък бе сигурен, че точно това Маруло е имал предвид.
Проследих с пръст змията по талисмана до самото й начало, което се явяваше краят й. Тя, тази светлина, комай беше много стара — преди три хилядолетия родът Марулий си проправил път през вълчите леговища до пещерата Луперкал в подножието на хълма Палатин, където направили жертвоприношение към ликейския Пан — пазителя на стадата от вълците71. Тази светлина и до ден-днешен не бе угаснала. Маруло — макаронаджията, ’талианецът, косматкото, сега правеше приношение пред същото божество по същата причина. Представих си го отново как надига глава над дебелия си врат и болящите го рамене, видях благородната глава, пламтящите очи — и светлината. И се запитах какво ли ще трябва аз да заплатя и кога ще дойде моят ред. Щеше ли да се сметне за приемливо това, да занеса своя талисман до старото пристанище и да го хвърля в морето?
Не спуснах завесите. По време на по-дългите празници ги оставяхме вдигнати, та полицаите да могат да наглеждат магазина. Складът бе тъмен. Заключих задния вход и бях на половин път през улицата, когато се сетих за кутията за шапки зад тезгяха. Не се върнах. Противното неминуемо би породило въпроси. В съботната вечер вятърът се надигаше с вой и злоба откъм югоизтока, както трябваше и да бъде, ако искаше курортистите да прогизнат от дъжд. Мина ми през ума, че във вторник ще трябва да почерпя с мляко оня сив котарак и да го поканя да ми гостува в собствения ми магазин.
Седемнадесета глава
Не съм много сигурен какво представляват вътрешно другите хора — как могат да са същевременно хем различни, хем еднакви. Мога само да предполагам. Но знам доколко съм способен да се гърча и гъжвя, само и само да избегна някоя болезнена истина, а когато не ми остане никакъв друг избор, да я отлагам с надеждата, че ще изчезне от само себе си. Дали и другите казват педантично: „Ще мисля по въпроса утре, когато ще съм си отпочинал“, след което разчитат на някакво желано бъдеще или редактирано минало така, както едно дете си играе с насилието срещу неизбежността на момента на лягането?
Провлечените ми стъпки към дома минаваха през минното поле на истината. Бъдещето бе засято с плодородни семена на раздора. В миналото се е смятало за съвсем естествено да търсиш убежище в тихо пристанище. Но точно на този ми курс лежеше леля ми Дебора — страхотен флангов залп с ято лъжи, с очи, приличащи на пламнали въпросителни.
Застоях се, доколкото позволяваше благоприличието, да разглеждам еластичните верижки за часовници и рамките за очила. Влажната ветровита вечер пораждаше гръмотевична буря.
През миналия век е имало сума ти острови на любопитството и знанията от рода на леля ми Дебора. И вероятно това откъсване от света на себеподобните е тласнало мнозина към книгите; а ако не е то, сигурно е било безкрайното очакване да се завърнат корабите — понякога по цели три години, понякога вечно — което ги с тласкало към книги от рода на онези, запълнили тавана ни. Тя бе най-великата от всички прабаби — сибила72 и гадателка, събрани в едно — говореше ми с вълшебни, но изпълнени със здрав разум думи, които запазваха вълшебството си, но не и благоразумието си, когато успеех да ги доловя.
— Me beswac fah wyrm thurh faegir word — произнасяше тя, а тонът й вещаеше гибел. И — Se oleo gif heo blades onbiright abit aerest hire ladteow73. Думи-чудо трябва да са били, та още да ги помня.
Кметът на Ню Бейтаун премина със странична рачешка стъпка покрай мен, с приведена глава, и ми пожела добър вечер само след като аз пръв го поздравих.
Усетих дома си — старата къща на рода Холи — веднага след като пресякох последната пряка по пътя си. Снощи се бе сгушил в една прокобна мрежа, но в днешната опасана от гръмотевици вечер излъчваше вълнение. Подобно на опала и една къща възприема цветовете на заобикалящия я ден. Гротескната Мери бе чула стъпките ми по тротоара и се изниза като пламък през мрежестата врата.
71
Всъщност Пан е бог на горите, а пазителят на стадата е Аполон (наричан и Ликейски — вълчи). Според легендата вълчицата отгледала братята Ромул и Рем в пещерата Луперкал, а впоследствие, след смъртта на Рем, Ромул основал град Рим (Roma) върху хълма Палатин (от чието име произлиза „палат“). — Б.пр.
72
Сибила — древногръцка пророчица, жрица на Аполон. — Б.пр.
73
Героят на Стайнбек цитира с малка грешка откъси от англосаксонска поема за Адам и Ева: Mè naedre beswác, fáh wyrm þurh faegir word — Змията ме подмами с думи благи (сравни със „Змията ме прелъсти, и аз ядох“ (Бит. 3:13); Seó leó gif heó blódes onbirigþ ábít áerest hire làdteów — Вкуси ли кръв лъвицата, първо разкъсва господаря си. — Б.пр.