Зимата на нашето недоволство

— И ми е в ръцете — промълви.

— За какво?

— Незаконно пребиваване. Не съм го установил аз. Хвърлиха ми досието и ми наредиха да се заема със случая. Нито ще го съдя, нито ще го осъждам.

— А ще го депортират ли?

— Да.

— Той не може ли да обжалва? Не мога ли аз да му помогна?

— Не. Той не го иска. Признава се за виновен. Иска да си върви.

— Хайде стига, бе!

Навлязоха седем-осем клиента.

— Нали ви предупредих — подвикнах му, после се заех да им помагам да избират нещата, които им трябват, или поне си мислеха, че им трябват. Слава Богу, бях поръчал цяла планина от кренвирши и кръгли хлебчета за хамбургери.

— Киселата туршия по колко е? — провикна се Уолдър.

— Пише на етикета.

— Тридесет и девет цента, госпожа — каза той. И се захвана на работа: мереше, опаковаше, събираше. Протегна се дори през мен да маркира покупка на касата. След като се отмести, взех от купчината една хартиена кесия, отворих чекмеджето и използвайки кесията като кухненска ръкавица, взех стария револвер, отнесох го в тоалетната и го пуснах в очакващата го тенекия с машинно масло.

— Тая работа ви идва отръки — рекох, като се върнах.

— Навремето след училище работех в един супермаркет на „Гранд Юниън“.

— Личи си.

— Нямате ли си помощник?

— Намислил съм да обуча сина ми.

Клиентите винаги пристигат на ята, никога поединично на равни интервали. В пролуката продавачът се подготвя за следващия наплив. Има и друго нещо: когато двама мъже правят нещо заедно, започват да си приличат, а различията им престават да са толкова резки. Дори в армията са установили, че черен вече не се бие с бял, щом имат пред себе си общ враг. Подкожният ми страх от ченгета изчезна, след като Уолдър премери половинка домати и направи сметката върху една книжна кесия.

Първото ни ято отлетя.

— Бързо казвайте какво точно ви интересува — рекох.

— Обещах на Маруло да дойда от негово име. Иска да ви даде магазина.

— Глупости на търкалета. Пардон, мадам. Говоря на моя приятел тук.

— О, да, разбира се. Та, значи, ние с трите деца правим петима… Колко сарфалади ще ни стигнат?

— По пет на дете, три за съпруга ви, две за вас. Общо двадесет.

— Сигурен ли сте, че ще изядат по пет?

— Те поне така смятат. Нали на пикник ще ходите? — Х-хъ.

— Тогава вземете още пет за резерва, ако някои паднат в жарта.

— Къде държите химикалите за отпушване на мивки?

— Отсреща, до почистващите течности и амоняка.

Диалогът ни се получи накъсан, както можеше и да се очаква. Иначе, изчистен от разменените с клиентите приказки, би изглеждал така:

— Бих казал, че съм в състояние на шок. Върша си най-съзнателно работата, но в повечето случаи в нея са замесени престъпници. А свикнеш ли веднъж да се занимаваш с мошеници и лъжци, един почтен човек направо може да те изкара от релсите.