Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Господин Уедърби вдигна рамене.
— Това е проблем, с който ти трябва да се справиш.
— Как, за Бога?
— Не знам. Това е твоя работа, не наша. Едва ли искаш правителството да започне да ти казва как да управляваш компанията си, нали?
— Не, разбира се, че не, но…
— Нашата работа е само да се погрижим хората да получават справедливи надници и приличен транспорт. Ти трябва да го доставиш. Но, разбира се, ако кажеш, че не можеш да се справиш, тогава…
— Не съм казвал такова нещо! — побърза да извика Тагарт. — Изобщо не съм казвал такова нещо!
— Добре — любезно каза господин Уедърби. — Знаем, че имаш способностите, за да откриеш някакъв изход.
Той гледаше Тагарт, а Тагарт гледаше Дагни.
— Е, това беше само идея — каза господин Уедърби и се облегна назад, сякаш се оттегляше скромно. — Идея, която да обмислиш. Тук съм само гост. Не искам да се намесвам. Целта на срещата беше да се обсъди положението на… страничните линии, нали така?
— Да — каза председателят и въздъхна. — Да. Сега, ако някой има конструктивни предложения… — той зачака, никой не отговори. — Мисля, че картината е ясна на всички ни — продължи да чака. — Изглежда определихме, че не можем да продължим да си позволяваме работата на някои от страничните ни линии… по-конкретно на линията „Рио Норте“… и следователно вероятно трябва да предприемем определени действия…
— Мисля — каза бледият мъж с мустаците, с неочаквано уверен глас, — че сега трябва да изслушаме госпожица Тагарт — той се наведе напред с израз на обнадеждено лукавство. Тъй като Дагни не отговори, а само се обърна към него, той попита: — Какво имате да кажете вие, госпожице Тагарт?
— Нищо.
— Моля?
— Всичко, което имах да ви кажа, се съдържаше в доклада, който Джим ви прочете — тя говореше спокойно, с ясен и безизразен глас.
— Но вие не сте направила никакви препоръки.
— Нямам такива.
— Но, в крайна сметка, като оперативен вицепрезидент, вие имате жизненоважен интерес относно политиката на тази железопътна компания.
— Нямам влияние върху политиката на компанията.
— Но ние бихме желали да вземем предвид вашето мнение.
— Нямам мнение.
— Госпожице Тагарт — каза той с гладък, официален, заповеднически тон, — надали не разбирате, че страничните ни линии оперират на катастрофална загуба, и че очакваме да ги накарате да носят пари.
— Как?
— Не знам. Това е ваша работа, не наша.
— Споменах в доклада си причините, които правят това невъзможно. Ако има факти, които съм пропуснала, моля да ги назовете.
— О, няма как да знам. Очакваме да намерите начин да го направите възможно. Нашата работа е само да се погрижим акционерите да получават справедлива печалба. Вие трябва да я доставите. Не искате да мислим, че не сте в състояние да си вършите работата и…
— Не съм в състояние да я върша.
Мъжът отвори уста, но не намери какво друго да каже — гледаше я сащисано, учуден, че формулата се е провалила.
— Госпожице Тагарт — попита човекът със зеления шал, — не намекнахте ли в доклада си, че ситуацията на линията „Рио Норте“ е критична?
— Казах направо, че е безнадеждна.
— Тогава какви действия предлагате?
— Не предлагам нищо.
— Не бягате ли от отговорност?
— Какво си мислите, че правите? — тя говореше спокойно, обръщайки се към всички. — Да не разчитате на това, че няма да кажа, че отговорността е ваша, че именно вашата проклета политика ни докара до тук? Е, казвам го.
— Госпожице Тагарт, госпожице Тагарт — каза председателят с умолителен упрек, — не бива да има лоши чувства помежду ни. Има ли значение кого трябва да обвиняваме? Не искаме да се караме за минали грешки. Всички трябва да работим като екип, за да преведем железницата през този отчаяно критичен момент.
Един сивокос мъж с патрициански маниери, който беше мълчал по време на цялото събрание, с израз на тихо и горчиво разбиране, че цялото представление е излишно, погледна Дагни с чувство, което можеше да бъде симпатия, стига той да усещаше и частица надежда. Той каза, повишавайки глас достатъчно, за да издаде признак на възмущение, което контролираше:
— Господин председател, ако ще обсъждаме практични решения, бих предложил да обсъдим ограничението, наложено върху дължината и скоростта на нашите влакове. От всички отделни практики тази е най-разрушителната. Нейното отменяне няма да реши всичките ни проблеми, но ще бъде огромно облекчение. С отчаяния недостиг на движеща сила и ужасния недостиг на гориво е престъпна лудост да изпращаме локомотив с шейсет вагона, когато може да дърпа сто и поради това на него да му отнема четири дни да измине разстояние, което може да покрие за три. Предлагам да изчислим броя на клиентите за товарен превоз, които сме съсипали, и отделите, които сме разрушили заради повреди, недостиг и закъснение в транспорта, и тогава…