Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Тя се взря в лицето ми за някакъв знак, че съм съгласна, че не й играем някакъв номер. Тилде грешеше. Това момиче все още беше много невинно. И тогава в ушите ми прозвучаха думите на Джуд: прекалено наивна е, за да е любовница на мъж като Адаир. Нямаше да позволя да й се случи това, което се бе случило с мен.
Хванах я за ръката.
— Ела с мен. Не казвай и дума, не издавай звук.
Побягнахме надолу по стълбите, които знаех, че Тилде никога не използва, и през кухнята тръгнахме към задния вход. В ъгъла на масата имаше шепа монети за доставчика на храна. Прибрах ги и ги сложих в дланта на Пейшънс.
— Върви. Вземи парите и задръж роклята.
Тя ме погледна, сякаш си бях изгубила ума.
— Но къде да отида? Ще ме накажат, ако се върна в общежитието, а не мога да отида при семейството си…
— Понеси си наказанието или моли семейството си за милост. Макар вече да си видяла доста зло, има и друго, за което не подозираш, Пейшънс. Върви! За твое добро е — казах аз, изблъсках и през вратата и залостих. В този миг влезе една от черноработничките в кухнята и ме изгледа подозрително. Върнах се по стълбите и се прибрах в стаята си.
Започнах да крача нервно напред-назад. Щом изхвърлих момичето в името на собствената му безопасност, какво извинение имах аз да живея тук? Знаех, че това, което правя с Адаир, е грях, че това място е грешно и въпреки всичко… страхът не ми даваше да мръдна. Той ме раздираше и сега. Беше въпрос на минути Тидде да открие, че плячката й е била пусната. А след това двамата с Адаир щяха да ми се нахвърлят като лъвове. Започнах да хвърлям дрехи в една торба, всеки нерв в тялото ми подсказваше да бягам. Иначе трябваше да се изправя пред ужасен гняв.
Изтичах на улицата и се качих в един файтон, без да мисля. Преброих си парите. Не бяха много, но достатъчно, за да се махна от Бостън. Файтонът ме остави пред една пътническа служби и аз си купих билет за следващия дилижанс за Ню Йорк.
— Дилижансът тръгва след час — каза ми служителят. — Има кръчма от другата страна на улицата, можете да изчакате там с останалите — добави той услужливо.
Седнах пред чаша чай и пуснах торбата в краката си. Чак сега имах време да си поема дъх и да помисля. Макар сърцето ми да се разкъсваше от страх, се чувствах странно обнадеждена. Напусках къщата на Адаир. Колко пъти бях мечтала за това, но ми липсваше кураж да го направя? А сега го свърших на пожар и нямаше никакви знаци, че ще успеят да ме намерят. Със сигурност нямаше да ме открият за час, Бостън бе голям град, а след това вече щях да съм на път и следите ми щяха да се изгубят. Обгърнах с длани бялата порцеланова чаша, за да се стопля, и си позволих да въздъхна леко с облекчение.
Може би къщата на Адаир беше само илюзия… кошмар, който ми се е сторил като истина. Може би той нямаше власт да ме нарани, когато съм далеч от него. Може би единственият тест е бил да събера кураж и да прекрача прага. Въпросът беше къде да отида и какво да правя с живота си.
Тогава внезапно усетих присъствието на няколко души край себе си. Адаир, Алехандро, Тидде. Адаир клекна до мен и прошепна в ухото ми.
— Тръгвай с мен, Ланор, и не прави сцени. В торбата ти има бижута и ако извикаш за помощ, ще кажа на полицията, че си ги откраднала от дома ми. А останалите ще го потвърдят под клетва.
Така ме стисна, че замалко да ми счупи лакътя. Вдигна ме на крака. Усетих гнева му, който ме пареше като огън. Във файтона на път към къщата не смеех да погледна никого от тях. Бях се затворила в себе си, устата ми бе пресъхнала от страх. Едва бяхме прекрачили прага, когато той замахна и ме удари силно по бузата, а аз паднах на пода. Алехандро и Тилде бързо преминаха покрай мен и побягнаха по коридора като птици, които отлитат от поле, на което ще се разрази буря.
По погледа на Адаир личеше колко е бесен, искаше да ме разкъса на парчета.
— Какво си мислеше, че правиш? Накъде беше тръгнала?
Мълчах, но и той не искаше отговори. Искаше само да ме удря отново и отново, заслепен от гняв, докато не се превърнах в развалина, която лежеше в краката му и го гледаше през подути клепачи и кървава мъгла. Стана ми ясно, че не му е минало, когато потри юмрука си и започна да крачи напред-назад край мен.
— Така ли ми се отплащаш за щедростта и за доверието? — изрева той. — Прибирам те в дома си, в семейството си, обличам те, пазя те… в някои отношения си ми като дете. Затова е разбираемо, че съм толкова разочарован от теб. Предупредих те, ти си моя, независимо дали го искаш или не. Никога няма да ме напуснеш, не и докато аз не те пусна да си вървиш.