Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
В гърлото му се изля гореща горчилка. Можеше да се изправи срещу всеки воин от всяка страна под слънцето — но това! Избута се нагоре и тъкмо се канеше да прескочи стената, когато нещо се заби в хълбока му и го прекатури.
Проснат по гръб в пръстта, Темпър се извъртя, за да погледне стената. Там стоеше Нокът, облечен в черно и стиснал жезъл в ръка. Какво, в името на Финир, правеше този Нокът тук? Виковете и експлозиите от енергия отговориха на въпроса му. Черното се сражаваше със сивото в хаотично меле от дим, мъгла, огън от Лабиринтите и фучащи, развени роби. На портата Тренек и Фаро се биеха с Джагъта и никой не събираше смелост или глупост да се намеси в титаничния им дуел. Покрай стените поклонниците и Ноктите се сражаваха с мъртвите рамо до рамо. Труповете сякаш не толкова защитаваха стените, колкото се опитваха да ги прехвърлят.
Нокътят, който го бе ударил, дръпна гуглата си назад и разкри дълга черна коса и лице, тясно като острието на брадва. Опосум. Мъжът изглеждаше така, сякаш досега се бе сражавал — робата му бе скъсана и опръскана с кръв. Опосум се ухили на Темпър така, както един изгладнял мъж би се ухилил при вида на печен вол.
Темпър го покани в двора с махване на ръка. Опосум поклати глава. Темпър се изправи и понечи да се втурне към копелето, но се спъна. Нещо бе сграбчило глезена му и не го пускаше. Кракът му вече потъваше в рохкавата пръст.
— Да потънеш в Бездната на Гуглата, дано! — изкрещя той.
— След теб! — отвърна му Опосум, надвиквайки експлозиите от магия.
Разярен, Темпър хвърли един от мечовете си към Нокътя, който го изби с жезъла си. Опосум се засмя, махна му за сбогом, отстъпи назад и изчезна.
Темпър се опита да стане, но потъна още повече. Едва не се разплака от безсилие. Почти бе успял! Ако не беше това копеле Опосум, вече щеше да е избягал. С отчаян вик той зарови ръце в пръстта и започна да опипва крака си. Това не беше ръка, а някакъв корен. Хватката му бе желязна. Темпър го задърпа, но нещото бе яко като въже.
Вниманието му бе привлечено от особено ожесточена размяна на магии. Експлозиите идваха от дъното на склона, където малкото останали поклонници се бяха скупчили на едно място и се опитваха да се оттеглят под настъплението на Ноктите. Тренек и Фаро продължаваха да удържат огромния Джагът на портата. Ноктите бяха заменили поклонниците от другата страна на стената, опасваща Дома, но по уплашените им викове Темпър заключи, че не се справяха по-добре.
Сухо пращене го накара да се обърне. Едно от изсъхналите дървета в двора се протягаше към него. Дървото! Проклетото дърво го държеше! Неподправеният ужас прогони всички останали мисли от главата му. Темпър хвърли втория си меч над стената, изтегли двете си ками и заби късите, тежки остриета в земята.
Веднага щом желязото го докосна, коренът помръдна и дървото се разтресе от горе до долу. Темпър си помисли, че го бе надвил, но тогава коренът се обви още по-плътно около глезена му и дръпна крака му още по-дълбоко в земята — до коляното. Темпър изръмжа от болка и ужас, вкара едната си ръка в пръстта и започна да реже и кълца. Сега болката пламна в другия му крак, който също бе издърпан надолу в земята. Темпър започна бясно да сече и да мушка пръстта около себе си. Но веднага след като бе прерязал един корен, друг се обвиваше около него. Клони го сграбчиха за ръцете. Един от предпазителите му за скули вече се опираше в пръстта и той знаеше, че бе въпрос на време преди корен да се обвие около врата му. От мястото, където лежеше, Темпър виждаше дървото, черно на фона на мътното небе. Огледа го. Беше съвсем тънко, чворесто и уродливо. Дънерът не бе по-дебел от китката му, нито по-висок от самия него. Темпър се ухили, мислейки си „Съвсем си ми близо, копеленце“. С вик на ярост, той извади ръцете си от земята и се хвърли напред.
Може би Киска бе лежала в несвяст дълго време — нямаше как да е сигурна. Но изведнъж долови движение с периферното си зрение и чу глас, който бе познат и съвсем близо.
— Много съм изненадан да те видя тук.
Киска примигна и по бузите й се търкулнаха сълзи от болка. Тя присви очи и погледна към набразденото, разкривено от лудостта лице на Олег Викат. Сянката, която мъжът хвърляше, изглеждаше изключително плътна тук, където и да бе това „тук“. До нея се извисяваше купчина безразборно натрупани гранитни и варовикови блокове — точно там бе цапнала главата си.