Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
— Какво става? — извика тя на Корин и я дръпна назад. — Какво означават всички тези отражения?
Корин се обърна, а татуировките по челото й потъмняха от раздразнение.
— Виждаш отражения?
— Да. Ти не виждаш ли?
Веждите на Корин подскочиха. Беше се впечатлила.
— Така. Значи си природен талант. Тир ти подхожда — заключи тя и отново задърпа Киска напред, като извика през рамо: — Това са просто възможности, фантазии. Не им обръщай внимание. Те не са причината да сме тук.
— А ти какво виждаш?
Корин отговори без да се обръща.
— Вървя по каменен мост над бездна, а навсякъде около мен небето е синьо.
Киска погледна към объркващите, постоянно менящи се сребърни стени, които я заобикаляха — дори отгоре и отдолу.
— Защо? Защо мост над бездна? Как?
Корин хвърли поглед през рамо, а устните й бяха разтегнати в същата тайнствена усмивка.
— Обичам да мисля за нещата по този начин — много по-безопасно е. Що се отнася до това „как“ — е, отговорът ще отнеме години.
Киска кимна и се намръщи. Да. Години обучение и практика. Същите умствени упражнения и медитиране, които Агайла се бе опитала да й натрапи преди толкова време, като се бе отказала едва след като Киска бе отворила един прозорец към покрива и бе рискувала да падне от третия етаж, само и само да не продължава да седи неподвижно с часове и, както самата тя се бе изразила, да се опитва да пресече погледа си. След това Агайла бе спазила уговорката им: бе продължила да я обучава, но вече не я караше да упражнява таланта си. Просто я бе предупредила, че някой ден ще съжалява за този избор.
Киска почти веднага се убеди в това, но проклетата й гордост не й позволяваше да го признае. Същата упорита гордост, която преобръщаше провалите в успехи в главата й и после я караше да се хвали с тях! Сега Киска изпитваше единствено срам от това детинско своеволие. След тази нощ щеше да помоли Агайла да й прости.
Мислите за Агайла и споменът за шумоленето на пищно бродираната й рокля и гъстата й кестенява коса накараха косъмчетата по врата на Киска да настръхнат. Тя се забави, чувствайки се замаяна, след което се закова на място, когато едно от отраженията пред нея се накъдри като повърхността на езеро, в което някой бе хвърлил камъче. То се измени и почерня, разкривайки жена, седяща на брега, блъскана от поривите на ледения вятър и заплашвана от ниските облаци. Жената вдигна глава и Киска видя леля си такава, каквато никога преди не я бе виждала: изтощена, измъчена, лицето й изопнато и бледо, косата й мокра и в безпорядък от вятъра. Агайла вдигна глава, объркана и разтревожена.
— Не тук, дете — рече тя с прегракнал глас.
Киска се хвърли към нея.
— Агайла!
Но отражението пак се промени и от него изплува Корин. Погледът, който й хвърли напанката, накара Киска да си помисли, че й бяха пораснали криле. Татуировките на лицето й сякаш пулсираха.
— Какво, в името на Древните, си мислиш, че правиш?
Киска запелтечи:
— Стори ми се, че видях някой. Някой, когото познавам. Тя е в беда. Трябва да отида при нея!
Корин промърмори нещо и направи яден жест с ръка. Нямаше и следа от предишната й палава усмивка.
— Не усещам нищо. Стой с мен. Това не е място за игрички.
Засегната, Киска отвори уста, за да се оправдае, но жената хукна напред без предисловие. Киска се завтече след нея, опитвайки се да не изостава.
— Трябва да напуснем преди да достигнем целта — извика Корин през рамо. — Нещо е запречило пътя — виждаш ли го?
Зрението на Киска не стигаше по-далече от собственото й отражение, увиснало зад Корин. Чувстваше се така, сякаш вървеше към себе си, но без да може да се достигне.
— Не виждам нещо по-различно от преди — рече Киска.
Но Корин не й отвърна. Беше изчезнала.
Викът замръзна на устните на Киска, когато огледалното сребърно на Лабиринта потъмня и се сгъсти, превръщайки се в непроницаема мъгла. Обучението й я накара да преглътне писъка, за да не издаде местоположението си, тъй като веднага осъзна къде бе попаднала. Това бе третото й посещение в Селението на Сянка.